— Какво присъствие на духа имате, Робърт! Вървете, вървете! — бързо изрече Каролайн. — Чувам външната врата…
— Не искам да си вървя. Напротив, искам да остана.
— Чичо ми ще се ядоса ужасно. Той ми е забранил да ви виждам, защото сте якобинец.
— Якобинец, няма що!
— О, Робърт, той идва! Чувам го да кашля.
— По дяволите! Странно наистина, желанието ми да остана е така голямо!
— Спомняте ли си как постъпи той с Фаниния… — започна Каролайн, но веднага спря.
Думата, която трябваше да последва, бе «любим», но тя не намери смелост да я произнесе. Изричането й щеше да намекне за неща, за които Каролайн нямаше намерение да намеква — неща илюзорни и смущаващи. Мур обаче бе по-прям.
— С Фаниния любим ли? — веднага допълни той. — Заля го с вода от помпата, нали? Навярно така би постъпил и с мен, при това с голямо удоволствие. Иска ми се да предизвикам този стар разбойник — в никакъв случай против вас обаче. Но вероятно той може да направи разлика между братовчед и любим, нали?
— О! Той не би ви видял в такава светлина, в никакъв случай. Спречкването му с вас е на политическа основа. Все пак не бих искала враждата между вас да се задълбочи, а той е толкова сприхав. Ето го там, до градинската порта — заради вас и заради мен, Робърт, вървете си!
Умолителните слова бяха придружени от умолителен жест и още по-умолителен поглед. За секунда Мур обви с ръце събраните й длани и отвърна на вперения й нагоре поглед, като сведе надолу очи; после каза «Лека нощ» и си тръгна.
Само след миг Каролайн бе вече до вратата на кухнята зад Фани. В този момент сянката на широкополата шапка падна върху една осветена от луната гробница. Пасторът се появи, прав като бастун, откъм градината и сложил ръце зад гърба си, с бавни стъпки се насочи към гробището. Мур бе почти разкрит — той наистина бе принуден да се крие, да заобиколи около църквата и най-накрая да сниши високата си фигура зад внушителния надгробен паметник на семейство Уин. Там той трябваше да престои цели десет минути, с коляно, опряно със земята, с шапка в ръка, с коса, изложена на росата, с искрящи тъмни очи и устни, разделени от смеха, който напираше вътре в него поради положението, в което се намираше. В това време пасторът невъзмутимо съзерцаваше звездите и смъркаше енфие само на няколко крачки от него.
Всъщност в тази минута никакви подозрения не смущаваха мистър Хелстоун. Тъй като обикновено отделяше съвсем малко внимание на действията на племенницата си, убеден, че не си струва да ги следи по-отблизо, той изобщо не подозираше, че бе излизала през деня, мислейки, че е прекарала времето с книга в ръка или над ръкоделието си в своята стая. Наистина в този момент тя вече се намираше там, но съвсем не се бе отдала на подобни спокойни занимания, както си представяше той, а стоеше до прозореца с разтуптяно сърце, развълнувано надничаше иззад щорите и очакваше чичо й да се прибере, а братовчед й да се измъкне незабелязано, най-накрая въздъхна с облекчение — чу мистър Хелстоун да влиза, видя Робърт да прескача гробовете и да се прехвърля през зида и чак тогава слезе долу за молитва. Когато се върна в стаята си тя се отдаде на спомена за Робърт. Сънят още дълго не я посети — Каролайн дълго седя до прозореца си, дълго гледа надолу към старата градина и още по-старата църква, към гробниците, сиви и спокойни, открояващи се ясно на лунната светлина. Тя следваше нощта по нейните стъпки по пътеката й от звезди, далеч в малките часове преди зората. През цялото време в душата си бе с Мур — бе до него, чуваше гласа му, слагаше ръката си в неговата и докосваше топлината на неговите пръсти. Когато църковният часовник удари, когато отнейде долетя някакъв шум, когато едно мишле, запознато добре със стаята й — неканен гост, за когото Каролайн не разрешаваше на Фани да постави капан, — зашумоли върху масата, като се разхождаше по оставените там верижка, единствен пръстен и още няколко дрънкулки, тя вдигна поглед и се върна към действителността. След това изрече полугласно, сякаш за да избегне укоризнения поглед на някой невидим и нечут слушател: «Не лелея любовни мечти — само размишлявам, защото не мога да заспя. Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли.»
Когато тишината се възвърна, ударите на часовника затихнаха, а малкото неопитомено и непознато същество, закриляно от нея, се скри в убежището си, тя отново се върна към мечтите си, като се прислони до своето видение — слушаше го и разговаряше с него. Най-накрая то избледня — идването на зората, залезът на звездите и настъпващият ден стопиха плода на въображението, разбудената птича песен заглуши притихналите слова. Думите, изпълнени с жар, оживели от вълнение, понесени на крилете на утринния вятър, се превърнаха в приглушен шепот. Фигурата, която дишаше под лунните лъчи, в която течеше кръв и бликаше живот, от която лъхаше здраве и младежки плам, стана студена и призрачно сива на фона на аления изгрев. И изчезна. Каролайн отново бе сама със себе си — зъзнеща и обезсърчена се запъти към кушетката с тежки стъпки.