От изминалото до този момент време стана ясно, че Джон среща трудности при увещаването на мистър Дън да слезе долу. Най-сетне този господин се появи, но при появата му в дъбовата гостна не можеше да се съзре ни най-малка следа от срам или смущение. Всъщност Дън бе една от тези хладно флегматични и непоклатимо самодоволни натури, за които срамът е нещо непознато. В живота си той никога не се бе изчервявал — никакво унижение не бе в състояние да го смути, нервите му не притежаваха достатъчно чувствителност, за да раздвижат съществото му и да накарат страните му да поруменеят. В кръвта му нямаше огън, а душата му не познаваше скромността — той бе едно безочливо, надменно и изтънчено олицетворение на баналността: самоуверен, безсъдържателен и скучен. И този господин възнамеряваше да ухажва мис Кийлдар! На него обаче му бе толкова ясно как да се залови за тази работа, колкото ако бе статуя от дърво — не знаеше, че обектът на неговите ухажвания може да има вкус, който трябва да бъде задоволен, сърце, което да бъде достигнато. Дън си бе наумил следното — след няколко официални визити да й изпрати писмо, в което да поиска ръката й; тогава, мислеше си куратът, тя щеше да приеме заради неговия свещенически пост и те щяха да се оженят; той щеше да стане господар на Фийлдхед и щеше да заживее честито там, да има на разположение прислуга, да се гощава с отбрани напитки и да бъде голям човек. Трудно бихте могли да заподозрете тези негови намерения, когато се обърна към избраницата си с нагъл и изпълнен с обида тон:
— Кучето ви е много опасно, мис Кийлдар. Чудя се защо ли държите такова животно у дома си.
— Така ли, мистър Дън? Може би ще се учудите още повече, когато ви кажа, че съм много привързана към него.
— Сигурно се шегувате. Не мога да си представя, че една дама може да е привързана към този толкоз грозен звяр — направо е като някое каруцарско псе, да го обесят дано!