— Трябваше да отидете при мисис Джил — упълномощила съм я да раздава милостиня.
— … да ви помоля да се присъедините към подписката за едно училище. Аз и доктор Боултби възнамеряваме да построим училище в селцето Екълфиг, което се намира в нашата енория Уинбъри. Баптистите са го завладели и са си направили там параклис, а ние искаме да им оспорим това завоевание.
— Но аз нямам нищо общо с Екълфиг, не притежавам нищо там.
— Какво значение има това? Вие ходите на църква, вали?
— Възхитително създание! — промърмори Шърли на себе си. — Такива изискани обноски! Такъв изящен стил! Само какъв възторг буди у мен! — А след това по-високо: — Да, ходя на църква.
— В такъв случай значи не можете да откажете дарението си. Жителите на Екълфиг са стадо животни, искаме да ги цивилизоваме.
— И кой ще бъде мисионерът?
— Сигурно аз.
— Няма да се провалите поради липса на съчувствие към паството си.
— Надявам се, че не — очаквам успех. Но имаме нужда от пари. Ето лист хартия. Дайте сега някоя по-солидна сумичка.
Когато я молеха за пари, Шърли рядко проявяваше въздържание. Тя се подписа за пет лири. След тристате лири, които бе дала наскоро и множеството малки суми, които постоянно раздаваше, това бе всичко, което можела си позволи в този момент. Дън хвърли поглед към листа обяви сумата за «мизерна» и нахално поиска още. Мис Кийлдар поруменя от възмущение и двойно по-голямо учудване.
— В момента не мога да дам повече — каза тя.
— Не можете да дадете повече! Ами че аз очаквах да оглавите списъка с една стотачка. При вашето богатство не бива да слагате подписа си за по-малко.
Шърли мълчеше.
— На юг — продължи Дън — една дама с доход хиляда на година би се срамувала да даде само пет лири за обществено дело.
Шърли, която рядко биваше надменна, изглеждаше точно така в този момент. Крехкото й тяло се изопна от нервно напрежение, а хубавото й лице се изкриви от презрение.
— Странни забележки! — каза тя. — И извънредно любезни! Укорът в замяна на щедрост е неуместен.
— Щедрост! На пет лири ли казвате щедрост?
— Да, при това щедрост, предназначена само за училището на доктор Боултби, което той възнамерява да издигне и което аз одобрявам, а не за неговия курат, който е дошъл да моли за нея или по-скоро да я измъкне по един невъзпитан начин. Ако не бе това мое съображение, веднага бих я оттеглила.
Дън имаше дебела кожа, той не бе в състояние да почувствува дори и половината от това, което изразяваха неподправеният и честен поглед и глас на Шърли, не можеше да осъзнае, че земята под нозете му гори.
— Този Йоркшир е ужасно място — продължи той, — никога нямаше да мога да си представя този край, ако не го бях видял с очите си. А пък хората — и бедните и богатите — са такава пасмина! Колко са груби и нецивилизовани! На юг направо биха им се надсмели.
Шърли се надвеси над масата — ноздрите и леко потрепваха, а преплетените й тънки пръсти силно се впиваха един в друг.
— Богатите — продължаваше опияненият и самозабравил се Дън — са шайка скъперници; изобщо не живеят тъй, както подобава на хора с техните доходи. Рядко човек може да срещне(трябва да извиниш произношението на мистър Дън читателю, което бе нещо изключително — той го смяташе за много изтънчено и се гордееше с южняшкия си акцент; начинът, по който произнасяше някои думи определено дразнеше северняшкото ухо), рядко човек може да срещне семейство, което да притежава добра карета или пък свестен лакей. А пък бедняците — виж ги само как се трупат пред вратата на църквата, когато има сватба или погребение, и как тропат с дървените си чепици. Мъжете по ризи и с тъкачески престилки, а жените с бонета и нощни роби. Направо заслужават да им пуснеш някоя луда крава, дето да разгони тия простаци — ха, ха! Голям смях ще падне!
— Това е върхът на всичко — тихо изрече Шърли. — Това е върхът — повтори тя, като отправи пламналия си поглед към него. — По-нататък няма да отидете — добави тя натъртено, — няма да ви позволя да отидете по-далеч в моя дом.
Тя се надигна. В този момент никой не бе в състояние да възпре силния й гняв. Отправи се към градинската порта и с рязък жест я отвори широко.
— Вървете си — сурово каза тя. — По-бързо! И повече кракът ви да не стъпва по тези плочи.
Дън бе изумен. През цялото време си мислеше, че се показва в най-благоприятна светлина, като човек с възвишена душевност, принадлежащ към «каймака на обществото», въобразяваше си, че прави неотразимо впечатление. Нима не бе изразил презрение към целия Йоркшир? Какво по-убедително доказателство можеше да представи, че е по-добър от всички тук? А ето че сега го гонеха като куче от тази йоркширска градина! Къде при тези обстоятелства, бе «причинно-следствената връзка?»