— Но, мистър Мур (разговорът винаги завършваше по този начин), пазете се. Ако наистина смятате, че съм ви помогнала с нещо, възнаградете ме, като обещаете да се пазите.
— Обещавам — ще се пазя много внимателно. Искам да живея, а не да умра — бъдещето се разтваря като райските порти пред мен. И все пак, когато се вгледам внимателно в сенките на моя рай, пред очите ми изниква едно видение, което е по-хубаво от ангел и се нося някъде в далечината.
— Така ли? И кое е това видение, моля?
— Аз виждам…
В този момент влезе прислужницата, като подрънкваше с приборите за чай.
Първите дни на този май, както вече видяхме, бяха чудесни, но следващите се оказаха влажни. Някъде към последната седмица обаче, когато настана новолуние, времето отново се проясни. Свеж вятър подгони сребърно купестите дъждовни облаци и ги понесе на талази към източния хоризонт, където те се стопяваха и изчезваха, като оставяха след себе си чиста синева, готова да поеме лъчите на лятното слънце. На Света троица слънцето се изкачи на безоблачното небе — трите неделни училища щяха да се съберат в прекрасно майско време.
Дългоочакваният ден бе вторник, денят на Светата троица, и за този ден двете големи класни стаи в Брайърфийлд, построени от сегашния пастор предимно с негови собствени средства, бяха почистени, варосани, пребоядисани и украсени със зеленина и цветя — известна част бе набрана от градината на пастора, две коли бяха от Фийлдхед и една малка количка от по-скъперническия дом Де Уолдън, където живееше мистър Уин. В тези класни стаи бяха разположени двадесет маси, всяка за по двадесет гости, оградени с пейки й застлани с бели покривки. Над тях висяха поне двадесет птичи клетки с по едно канарче във всяка, тъй като това се нравеше на хората от околността и особено много на помощника на мистър Хелстоун, който изпитваше огромно удоволствие от пронизителните песни на тези птички и знаеше, че сред хорската глъч канарчетата пеят най-силно. Добре е да се знае, че тези маси не бяха предвидени за хиляда и двестате ученици от трите енории, а само за училищните настоятели и учителите — угощението на децата щеше да бъде на открито. Ротите трябваше да дойдат в един часа, в два щяха да бъдат строени, до четири щеше да продължи шествието из енорията, после щеше да бъде обявено началото на празненството, а след това всички, с музика и речи, щяха да се съберат в църквата.
Сега ще стане ясно защо именно Брайърфийлд бе избран за място на срещата, за сцена на празника. Причината не бе в това, че Брайърфийлд бе енорията с най-голяма територия и най-многобройно население (в това отношение Уинбъри далеч я превъзхождаше), нито пък в това, че бе най-стара — колкото и стари да бяха нейната църква и домът на пастора, все пак храмът с нисък покрив и обраслият с мъх дом на свещеника в Нанъли бяха по-стари, потънали сред дъбове на същата древна възраст, верни стражи на Нануд, които се забелязваха отдалеч. Причината бе просто в това, че мистър Хелстоун бе пожелал така, а волята на мистър Хелстоун беше по-силна от тази на Боултби или Хол. Първият от тях не можеше, а вторият не би оспорвал въпроса за предимство с техния решителен и властен събрат и те го бяха оставили да поеме водачеството.
За Каролайн Хелстоун тази забележителна годишнина винаги представляваше ден, пълен с изпитания, защото тя бе принудена да се появи сред обществото и да срещне всички онези, които бяха богати, почитани и влиятелни в околността и в чието присъствие, ако не се смяташе моралната подкрепа на мистър Хол, тя щеше да се чувствува направо безпомощна. Задължена да се яви пред очите на всички, задължена да върви начело на своя отряд в качеството си на племенница на пастора и първа учителка на първия клас, задължена да приготви чай на първата маса за смесеното общество от жени и мъже и да върши всичко това без подкрепата на майка, леля или каквато и да е друга родственица, при това самата тя чувствителна и бояща се до смърт от хорското присъствие — като се вземе предвид всичко това, лесно можеше да се разбере, че с приближаването на Света троица Каролайн трепереше от притеснение.