— Отложете срещата за след чая, Лина, тогава аз сам ще ви я доведа.
Когато най-сетне бе в състояние да вдигне поглед нагоре, Каролайн видя Робърт близо до себе си — усмихваше се на вълнението й и изглеждаше много по-добре, отколкото когато и да било преди; в нейните пристрастни очи той изглеждаше толкова хубав, че тя не посмя да си позволи втори поглед — образът му порази взора й с болезнена яркост и се запечата в паметта й тъй живо, сякаш бе изрисуван върху дагеротипия от острието на светкавица.
Мур подмина и заговори мис Кийлдар. Шърли, раздразнена от неприятните прояви на внимание от страна на Сам Уин и от обстоятелството, че този господин все още седеше върху ръкавиците и кърпичката й — а вероятно също така и от липсата на чувство за точност у Мур, — съвсем не беше в добро настроение. Отначало тя само повдигна рамене, а след това изрече няколко остри думи относно неговото «непоносимо разтакаване». Мур нито се изчерви, нито пък и отвърна по подобен начин — стоеше тихо до нея, сякаш за да види дали ще промени настроението си; тя направи това за по-малко от три минути и като доказателство му подаде ръката си. Мур я пое с усмивка, която бе полуукорителна, полублагодарствена — едно едва забележимо поклащане на главата отбеляза укора, а благодарността вероятно бе показана с леко стискане на ръката.
— Сега можете да седнете, където намерите за добре, мистър Мур — каза Шърли и също се усмихна! — Виждате, че тук няма нито педя място за вас, но забелязвам доста място на масата на мисис Боултби между мис Армитидж и мис Бъртуисъл. Вървете, там Джо Сайкс ще бъде с лице към вас, а вие пък ще бъдете с гръб към нас. Но Мур явно предпочиташе да остане там, където бе. От време на време той се разхождаше из дългата стая и поспираше, за да размени поздрави с другите мъже, които бяха като него без места. Но винаги се връщаше при Шърли като привлечен от магнит и всеки път донасяше някакви наблюдения, които смяташе за необходимо да й съобщава шепнешком.
А междувременно клетият Сам Уин не се чувствуваше никак удобно — неговата красива съседка, ако можеше да се съди по жестовете й, явно се намираше в изключително възбудено и нелюбезно настроение; не можеше да остане спокойна и две секунди, беше й горещо и оживено размахваше ветрилото си, оплакваше се от липса на въздух и пространство. Изрази мнение, че след като привършат с чая си, хората би трябвало да напуснат масите, и недвусмислено заяви, че очаквала да припадне всеки момент, ако сегашното състояние на нещата останело същото. Мистър Сам й предложи да я съпроводи навън, за да глътне малко чист въздух, на което тя отвърна, че той сигурно желае да й причини смърт от простуда. Накратко казано, позицията му стана твърде уязвима и след като изгълта дажбата си чай, Сам Уин счете за уместно да напусне.
В този момент Мур трябваше да бъде тук, но той се намираше чак в другия край на стаята, потънал в разговор с Кристофър Сайкс. Един едър производител на жито, мистър Тимоти Рамсдън, се оказа наблизо и уморен от това, че бе стоял дълго прав, се насочи към пейката, за да заеме свободното място. Находчивостта не изостави Шърли — едно замятане на шала обърна чашата й с чай, чието съдържание бе поделено между пейката и собствената й копринена рокля. Наложително бе, разбира се, да бъде повикан някой от сервиращите, за да се поправи стореното. Междувременно мистър Рамсдън, възпълен и надут джентълмен, с едра фигура и също толкова едри капитали, наблюдаваше безучастно последвалата суматоха. Шърли, обикновено непростимо безразлична към дребните беди, които сполетяваха дрехите й, този път вдигна такъв шум около случилото се, който не би посрамил дори най-превзетата и най-нервна представителка на женското съсловие. Мистър Рамсдън отвори уста и започна да се оттегля с достойнство, а когато мис Кийлдар отново намекна за намерението си «да се остави в ръцете на съдбата» и да припадне тозчас, той си плю на петите и своевременно би отбой.