Шумът бе вече съвсем близо. Наострилите слух девойки постепенно осъзнаха размера му. Това не бе трополенето на двама, нито на дузина, нито пък на двадесет души — това бе тътен от стъпките на стотици. Не можеха да видят нищо, защото високите храсти на градината образуваха параван от листа между тях и пътя. Да слушат само, не бе достатъчно и те го почувствуваха, когато тълпата дойде още по-наблизо и вероятно вече минаваше покрай къщата. Почувствуваха го още повече, когато някакъв човешки глас, който, макар и произнесъл само една дума, наруши тишината на нощта.
— Стой!
Хората спряха и маршът бе преустановен. След това последва някакво приглушено съвещание, от което спотаилите се в трапезарията девойки не разбраха нито дума.
— Непременно трябва да чуем това — каза Шърли.
Тя се извърна, взе пистолетите от масата, тихо се промъкна навън през средния прозорец на трапезарията, който всъщност представляваше остъклена врата, прокрадна се по пътеката до градинската стена и застана под люляците, наострила слух. Ако бе сама, Каролайн не би напуснала дома, но там, където отидеше Шърли, можеше да отиде и тя. Извърна поглед към оръжието върху шкафа, но не го взе и веднага се озова до приятелката си. Девойките не смееха да надникнат над стената, за да не ги забележат. Бяха принудени да приклекнат зад нея и чуха следното:
— Това тук май е някаква стара разпиляна постройка. Кой живее в нея, освен оня проклет пастор?
— Само три жени — племенницата му и две прислужници.
— Знаеш ли къде спят?
— Момичетата са отзад, а племенницата в стаята отпред.
— Ами Хелстоун?
— Стаята му е ей там. Обикновено оставя лампата си да свети, ама сега не виждам никаква светлина.
— Откъде би се промъкнал ти?
— Ако трябва да го направя, а той го заслужава, щях да опитам през оня висок прозорец — той се отваря към трапезарията. После ще се промъкна на горния етаж, а там зная къде е стаята му.
— Ами как ще се оправиш с жените?
— Няма да ги закачам, освен ако се развикат, ама тогава лесно ще им запуша устите. Хубаво ще е да намеря дъртия заспал, щото, ако е буден, може да бъде опасен.
— Има ли оръжие?
— Винаги държи край себе си заредено огнестрелно оръжие.
— Значи си голям глупак, дето ни накара да спрем тук — един изстрел само и ще вдигнат тревога. Тогава Мур ще ни нападне, преди да сварим да се обърнем. Така можем да пропуснем главната цел.
— Ама вие продължавайте, не бойте се. Аз ще се оправя сам с Хелстоун.
Последва пауза. Един от групата изпусна някакво оръжие, което издрънча върху каменната настилка. При този звук кучето на пастора отново излая яростно и свирепо.
— Всичко отиде по дяволите! — каза гласът. — Той ще се събуди — такъв шум може да вдигне и умрелите от гроба. Не си ни казал, че има куче, проклетнико! Напред, ходом марш!
Те тръгнаха. «Туп, туп» — разнесе се звукът от стотици бавни и отмерени стъпки.
Шърли се изправи и погледна отвъд стената към пътя.
— Няма ни жива душа — оповести тя.
После остана известно време в мълчание.
— Слава богу! — бяха следващите й думи.
Каролайн повтори възклицанието, но не с толкова уверен глас — цялата трепереше, а сърцето й биеше силно; лицето й бе изстинало, а челото — влажно.
— Слава богу заради нас! — повтори тя още веднъж. — Но какво ще стане другаде? Те подминаха нас, за да не им се изплъзнат други.
— И добре направиха — отвърна Шърли. — Другите ще се защитят сами — те могат и са готови за това, докато с нас нещата стояха другояче. Пръстът ми беше на спусъка. Ако онзи човек бе влязъл, бях готова да му устроя такова посрещане, каквото той едва ли би могъл да очаква. Но след него идваха още триста, а аз нямам триста ръце, нито пък триста пистолета. В действителност не бих могла да защитя нито вас, нито себе си, нито двете клети жени, които спят под този покрив. Затова съвсем искрено благодаря на бога, че се разминахме с унижението и бедата.
След още една пауза тя продължи:
— А какво ще правим сега? Какво ще ми подскажат моята съвест и разум? Във всеки случай не да стоя тук със скръстени ръце. Бегом към клисурата!
— Към клисурата, Шърли?
— Към клисурата. Ще ме придружите ли?
— Там, накъдето се отправиха тези хора?
— Те поеха по пътя и ние няма да се срещнем с тях — пътеката през поляните е безопасна, безлюдна и спокойна. Идвате ли?
— Да — последва машиналният отговор не защото Каролайн искаше или пък бе готова да тръгне, нито пък защото не се страхуваше от мисълта да поеме по този път, а защото чувствуваше, че не може да изостави Шърли.