— Мисля, че не. Не мога да ви кажа какво е направила мисис Джил, но на мен ми се струваше невъзможно да се осмеля да разполагам със собствеността ви, като започна да изпращам храна и дрехи на войниците — провизии за взвод войници ми звучи доста застрашително. Не попитах колко войници има в един взвод, но не можех да допусна да оплячкосат къщата просто ей така. Реших да постъпя по начина, който намирам за правилен. Но трябва да призная, че не успях добре да вникна в случая.
— Всичко е много просто и ясно — тези войници изложиха на риск живота си, за да защитят моята собственост и предполагам, че имат право да се възползуват от благодарността ми. А ранените са хора като нас и мисля, че сме длъжни да им помогнем. Мисис Джил!
Тя се извърна и извика с глас, който бе по-скоро отчетлив, отколкото мек. Той отекна между облицованите с дъб стени на вестибюла и кухненските врати по-ясно и от камбанен звън. Мисис Джил, която бе заета с приготвянето на хляба, се появи, като ръцете и престилката и свидетелствуваха, че току-що е излязла от кухнята — не бе посмяла да изчисти тестото от пръстите си, нито пък да изтупа брашното от дрехите си. Господарката и никога досега не бе повиквала някоя прислужница с подобен глас, с изключение на един път, когато бе видяла през прозореца Тартар да се бие с други две кучета, собственост на кираджии, като всяко едно от тях спокойно можеше да се мери с него по големина, макар не и по смелост, а господарите им стояха край тях и окуражаваха своите питомци, докато Тартар бе сам; тогава тя наистина бе повикала Джон така, сякаш бе настъпил денят на страшния съд; но още недочакала прислужника да се появи, беше изскочила навън без боне на главата си и след като бе заявила на кираджиите, че ги смята за хора в много по-малка степен от трите звяра, които се въргаляха в праха пред нея, сграбчила с две ръце шията на най-голямото куче, се бе опитала да го откъсне от раздраното и окървавено око на Тартар, около което се бяха впили отмъстителните зъби на противника му. Веднага се притекоха пет-шестима мъже, за да й помогнат, но Шърли изобщо не им благодари. «Ако имаха добри сърца, щяха да се притекат още в началото» — заяви тя. Шърли не продума на никого до края деня, а часовете до вечерта прекара край камината в грижи за Тартар, който лежеше окървавен, схванат и отекъл върху една постелка в нозете й. От време на време тя тайничко проливаше по някоя сълза над него и нашепваше най-нежни думи на състрадание и привързаност, при чиято музика старият и покрит с белези воин и отвръщаше с признателност, като близваше ръката или сандала й наред със собствените си аленеещи рани. Що се отнася до Джон, седмици наред господарката му се държеше много хладно с него.
Припомнила си тази случка, мисис Джил се появи «цялата изтръпнала», както самата тя се изрази. Без да се впуска в подробности и с твърд глас мис Кийлдар продължи с въпроси и нареждания. Гордият и дух бе дълбоко засегнат от това, че в подобен момент Фийлдхед бе проявил негостоприемството на една скъперническа колиба. Негодуванието на този дух можеше да се отгатне по развълнуваното й сърце — то яростно се бунтуваше под дантелите и коприната, които го покриваха.
— Колко време измина, откакто получихте известие от тъкачницата?
— Още няма час, мадам — утешително отвърна икономката.
— Цял час! Можехте да кажете и ден вместо час. Те сигурно вече са се обърнали към някое друго място за помощ. Веднага изпратете някой при тях, за да им каже, че всичко, което се намира в този дом, е на положение на мистър Мур, мистър Хелстоун и войниците. Направете с това!
Докато се изпълняваше заповедта, Шърли се отдалечи и застана до прозореца притихнала и необщителна. Когато мисис Джил се появи отново, господарката на Фийлдхед се обърна — по бледото й лице се бе разляла аленината, която се ражда от болезненото вълнение, а в погледа и мъждукаше онази искра, която гневът разпалва в тъмните очи.
— Всичко от килера за храна и избата за вино да се извади, да се натовари на коли и да се закара в клисурата. Ако в къщата няма достатъчно хляб или месо идете до хлебаря и месаря и им поръчайте да изпратят каквото могат — всъщност аз сама ще проверя.
Тя излезе.
— След малко всичко ще бъде наред, ще й мине след половин час — прошепна Каролайн на мисис Прайър. — Качете се горе, мила госпожо — съчувствено каза тя. — И опитайте се да се успокоите. Сигурна съм, че преди още да е изминал денят, Шърли ще обвинява себе си много повече, отколкото вас.
След още малко уверения и убеждения мис Хелстоун успя да успокои развълнуваната дама. Каролайн я придружи до стаята й, обещавайки да се върне отново, когато нещата се оправят, след което я напусна, за да види, както самата тя се изрази, «дали не може да бъде полезна с нещо». Съвсем скоро се оказа, че може да бъде от голяма полза, тъй като свитата на прислугата във Фийлдхед съвсем не можеше да се нарече многобройна, а точно в този момент господарката бе намерила работа за всяка ръка, която й бе подчинена, както и за своите две ръце. Деликатното добродушие и сръчността, с които Каролайн се зае да помага на икономката и прислужниците (всички те бяха някак си поуплашени от необичайното настроение на своята господарка), веднага оказаха своето благотворно влияние, като това улесни помощниците и усмири главнокомандуващата. Някой случаен поглед или усмивка от страна на Каролайн незабавно предизвикваха същата усмивка и у Шърли. Каролайн тъкмо бе понесла една тежка кошница нагоре по стълбите откъм килера.