— Срамота! — извика Шърли, като се завтече към нея. — Ще си изкълчите ръката.
Тя грабна кошницата и сама я изнесе на двора. Когато се върна, гневният облак се бе разнесъл от лицето й, блясъкът в очите й се бе стопил, а мракът от челото й бе изчезнал — възвърна си обичайното приветливо и сърдечно отношение към околните, като усмиряваше огъня на духа си с малко от срама, породен от предишния й неоправдан гняв.
Тъкмо насочи вниманието си към товаренето на колата, когато в двора влезе един мъж и се доближи до нея, без тя да забележи.
— Надявам се, че тази сутрин мис Кийлдар се чувствува добре — каза той, като доста многозначително се взря в нейното все още пламнало от руменина лице.
Шърли го погледна, а след това отново насочи вниманието си към работата, без да му отговори. По устните й пробягна усмивка на задоволство, но тя я прикри. Мъжът повтори поздрава си, като се понаведе, за да могат думите му по-лесно да достигнат до ушите й.
— Чувствува се добре, ако наистина е добра — бе отговорът. — Същото се отнася и за мистър Мур, осмелявам се да отбележа. Ако трябва да бъда откровена, никак не се тревожа за него; някоя лека неприятност не би му се отразила никак зле. Поведението му е много странно — засега ще използувам тази дума, докато намерим повече време за подбиране на по-точни епитети, с които да охарактеризираме личността му. А междувременно мога ли да попитам какво го носи насам?
— Мистър Хелстоун и аз току-що получихме известието ви, че всичко във Фийлдхед е на наше разположение. Вземайки предвид липсата на ограничения в съставеното от вас благосклонно послание, ние преценихме, че ще се изложите на прекалено много грижи, и се убеждавам, че предположението ни се е оказало вярно. Ще си позволя да ви припомня, че ние не сме полк, а само половин дузина войници и още толкова цивилни. Позволете ми да съкратя част от тези твърде големи пратки.
Мис Кийлдар се изчерви, докато се смееше на собствената си прекалено ревностна щедрост и неточните си пресмятания. Мур също се засмя, макар и по-тихо. Също така тихо той нареди да свалят кошница след кошница от колата и да ги върнат обратно в килера.
— Това трябва да се разкаже на пастора — заяви той. — Ще има да го разправя! Какъв отличен армейски доставчик би излязло от мис Кийлдар! — отново се засмя той, като добави: — Всичко е точно така, както си го представях.
— Вие трябва да сте благодарен — каза Шърли, — вместо да ми се надсмивате. Какво можех да направя? Откъде можех да зная какъв е апетитът ви или колко души наброявате? От това, което знаех, си помислих, че има поне петдесет души за изхранване. Вие нищо не ми казахте, а освен това една молба да се изпратят провизии за войниците съвсем естествено кара човек да си мисли за големи неща.
— Сигурно е така — отбеляза Мур, като отправи още един от своите проницателни и спокойни погледи към притеснената Шърли. — А сега — продължи той, като се обърна към коларя — можеш да откараш останалото до клисурата. Товарът ти е вече доста поолекнал и сравнение с онова, което мис Кийлдар ти беше приготвила преди малко.
Докато колата напускаше с трополене двора, Шърли положи усилие да си възвърне присъствието на духа, а след това пожела да узнае какво е състоянието на ранените.
— Сред нас няма ранени — бе отговорът.
— Но вие сте ранен в слепоочието — намеси се един развълнуван и приглушен глас — гласът на Каролайн, която, скрила се в сянката на вратата и застанала зад едрата фигура на мисис Джил, до този момент бе убягнала от вниманието на Мур; когато тя проговори, погледат му се насочи към убежището й.
— Много сериозно ли сте ранен? — попита тя.