— Колкото когато си убодете пръста с игла за шиене.
— Вдигнете косата си, за да видим.
Той свали шапката си и направи това, което искаха от него; изпод кичурите се показа само една тясна ивица лейкопласт. Каролайн даде да се разбере с леко кимване на главата, че е удовлетворена, и изчезна в къщата.
— Откъде знае тя, че съм ранен? — попита Мур.
— От слуховете, несъмнено. Но Каролайн е прекалено добра, че проявява загриженост за състоянието ви. Що се отнася до мен, аз имах предвид други жертви, когато ви попитах за ранените — какви поражения са нанесени на противниците ви?
— Един от бунтовниците, или жертвите, както вие ги наричате бе убит, а ранените са шестима.
— Как постъпихте с тях?
— По начин, който вие самата ще одобрите. Незабавно им бе оказана медицинска помощ, а щом намерим две покрити коли и малко чиста слама, те ще бъдат откарани в Стилброу.
— Слама! На вас ви трябват легла и чаршафи. Веднага ще изпратя моята кола с всичко необходимо в нея. Сигурна съм, че мистър Йорк ще изпрати неговата.
— Правилно разсъждавате — той вече изяви желание за това. А мисис Йорк, която подобно на вас е склонна да счита разбойниците за мъченици, а мен и особено мистър Хелстоун за убийци, в този момент, струва ми се, е погълната изцяло от тежката задача да напълни колата с пухени дюшеци, възглавници, подложки, одеяла и какво ли не още. Жертвите съвсем не могат да се оплачат от липса на внимание, уверявам ви. Мистър Хол, любимият ви пастор, е при тях още от шест часа; поучава ги, моли се с тях и ги обслужва като милосърдна сестра. А добрата приятелка на Каролайн, мис Ейнли, тази изключително скромна стара мома, изпрати цял запас от марля и бинтове, който може да се сравни по мащаб с пратката от месо и вино на една друга дама.
— Достатъчно. А къде е сестра ви?
— На сигурно място. Настаних я за една нощ при мис Ман, а тази сутрин и двете се отправиха към Уъруд Уелс (място, добре известно с минералните си извори), където ще останат няколко седмици.
— А пък мистър Хелстоун ме настани у дома си! Вие мъжете се смятате за много умни! Приветствувам идеята ви и се надявам, че вкусът й, докато я предъвквате, ви доставя удоволствие. Каквито сте умни и разумни, защо не сте и всезнаещи в същото време? Как става така, че събитията се нижат под самите ви носове, а вие нищо не подозирате? Сигурно трябва да е така, в противен случай нямаше да изпитваме неповторимото удоволствие, че сте надхитрени. Да, приятелю, можете да се взирате в лицето ми колкото си щете, но нищо няма да прочетете там.
И действително Мур, изглежда, не разбираше нищо.
— Сега си мислите, че съм една опасна представителка на моя пол, нали?
— Най-малкото особена.
— А Каролайн — и тя ли е особена?
— Да, посвоему.
— Посвоему! Как посвоему!
— Вие я познавате толкова добре, колкото и аз.
— И тъй като я познавам, смея да твърдя, че тя не е нито ексцентрична, нито непокорна — не е ли така?
— Зависи…
— Но у нея няма нищо мъжко?
— Защо насочвате разговора все към нея? Нима я считате за ваша противоположност в това отношение?
— Това е вашето мнение несъмнено — но няма значение. У Каролайн няма нищо мъжко, нито пък е от онези жени, които преливат от енергия.
— Виждал съм я да избухва.
— Аз също съм я виждала, но не го е правила с мъжки плам. Нейното избухване е кратко, то е като искрящ пламък, който лумва, проблясва и изчезва…
— И я оставя изплашена от собствената й дързост. Описанието се отнася и за други, а не само за Каролайн.
— Това, което искам да кажа, е, че мис Хелстоун, макар да е крехка, покорна и искрена, все пак има в себе си сили да се противопостави дори на проникновението на мистър Мур.
— Какво сте направили вие двете? — изведнъж попита Мур.
— Закусвали ли сте?
— Каква е тази ваша обща тайна?
— Ако сте гладен, мисис Джил ще ви даде нещо да хапнете. Влезте в дъбовата гостна и дръпнете звънеца — ще ви обслужат както в някоя странноприемница. Ако пък предпочитате, можете да се върнете в клисурата.
— Нямам никакъв избор — трябва да се връщам. Довиждане. При първа възможност ще дойда да ви видя отново.
Глава XXI
Мисис Прайър
Докато Шърли разговаряше с Мур, Каролайн се качи на горния етаж при мисис Прайър. Тя завари тази дама дълбоко разтревожена. Мисис Прайър не би признала, че привързаността на мис Кийлдар е наранила чувствата й, но бе ясно, че някаква скрита болка не й даваше покой. За всеки друг, освен за човек с душа сродна на нейната тя щеше да изглежда безчувствена към кротките и нежни грижи, с които мис Хелстоун се стараеше да й вдъхне спокойствие. Но Каролайн знаеше, че макар и да изглеждаше незатрогната, мисис Прайър ги приемаше и ценеше, че те наистина й помагаха да се възстанови.