— Нима — продължи мисис Прайър, като положи усилие да преодолее тираничната стеснителност, която и пречеше, дори и при сегашните обстоятелства, да се опита да надникне в нечия чужда душа — нима на вашата възраст вие се терзаете от мисли за бъдещето? Повярвайте ми недейте — оставете утрешния ден сам да се погрижи за всичко.
— Права сте мила госпожо, защото наистина не бъдещето ме измъчва. Злините на настоящето понякога са толкова потискащи, прекалено потискащи, и аз копнея да избавя от тях.
— Искате да кажете, че злините на настоящето… може би чичо ви не е… може би ви е трудно да разберете… да не би той да не проявява желание…
Мисис Прайър не успя да довърши изречението си. Тя не намери сили да попита дали мистър Хелстоун е прекалено строг с племенницата си, но Каролайн разбра всичко.
— О, това е нищо — отвърна тя. — Много добре се разбирам с чичо си — ние никога не се караме. Не мога да го нарека строг, защото той никога не ме порицава. Понякога ми се иска някой на този свят да ме обича, но не бих казала, че непременно желая чичо ми да проявява повече обич към мен, отколкото сега. Като дете сигурно съм изпитвала нужда от внимание — само прислужниците бяха внимателни с мен. Но пък когато хората продължително време са безразлични към нас, то и ние ставаме равнодушни към безразличието им. Чичо ми просто си е такъв — не обръща много внимание на жените и девойките, освен ако те не са дами, с които се среща в компания. Не е в състояние да се промени, а и аз нямам желание да го видя променен поне що се отнася до поведението му към мен. Мисля си, че просто бих се притеснила и уплашила, ако ми засвидетелствуваше повече обич. Но знаете ли, мисис Прайър, животът ми в този дом тече само за да отброявам изминалите дни. Часовете се изнизват и аз някак си се преборвам с тях, но това не означава, че живея истински. Понасям съществуванието си, но много рядко изпитвам наслада от него. Откакто се появихте вие и мис Кийлдар, бих казала, че съм по-щастлива, но това няма да отговаря напълно на истината.
Думите и бяха последвани от пауза.
— Защо да не отговаря? Вие обичате мис Кийлдар, нали?
— Да, много. Харесвам я и същевременно и се възхищавам. Но самата аз се намирам в много тежко положение и не мога да ви разкрия причината за това. Искам да се махна от това място и да забравя всичко.
— Бяхте ми казали преди време, че искате да станете гувернантка. Но ако си спомняте, мила моя, тогава аз не ви окуражих. През една голяма част от живота си съм била гувернантка. За мен бе цяло щастие, че попаднах на мис Кийлдар — способностите й, както и милото й благоразположение неимоверно много улесниха задълженията ми. Но в по-младите ми години, преди да се омъжа, изпитанията ми бяха много тежки и сурови. Не бих искала… не бих искала и вие да се подложите на нещо подобно. Съдбата ме отведе в едно семейство с големи претенции за знатно потекло и духовна извисеност, чиито членове вярваха също така, че те всички «са белязани» с необикновения дар на «божието благоволение», че са духовно възродени и че душите им са подвластни на някакви особени заповеди. Още от самото начало ми дадоха да разбера, че «стоя под тях», което означаваше, че не бих могла да очаквам привързаност от тяхна страна. Съвсем не криеха от мен, че ме смятат за «бреме» и «пречка в обществото». Разбрах, че господата ме считат за «недостойна жена» и че им бе забранено да ми оказват вниманието, което се полага на съществата от моя пол. От друга страна, ги дразнех с това, че «постоянно се въртя пред очите им». Дамите също ми дадоха да разбера, че ме смятат за «досадница». Прислужниците, както стана ясно, ме «ненавиждаха», но и досега не зная защо. Що се отнася до моите възпитаници, беше ми заявено, че «колкото и да се привържат към мен, колкото и големи да са грижите ми за тях, те никога няма да бъдат мои приятели». Беше ми намекнато, че трябва «да живея сама и никога да не прекрачвам невидимата, но ясно изразена граница, която очертава различията между мен и моите работодатели». Животът ми в този дом бе скучен и самотен, с много ограничения, нерадостен и труден. Мъчителното потискане на духовния живец, непрестанният копнеж за приятелска топлота и домашен уют, породени от това състояние на нещата, не след дълго започнаха да оказват пагубно влияние върху здравословното ми състояние и то доста се влоши. Господарката на дома ми заяви съвсем хладно, че съм станала жертва на «наранената си суета». Тя намекна, че ако не съм положела усилия да поохладя «безбожното си недоволство», ако не съм престанела да негодувам против божията воля и не съм проявяла съответната хрисимост, подхождаща на положението ми, то съвсем сигурно умът ми «щял да се разбие» върху същата онази скала, която носела следи от гибелта на повечето от моите посестрими — скалата на болезнената самомнителност, — и че съм щяла да свърша в някоя лудница. Изобщо не отговорих на мисис Хардман, защото щеше да е безсмислено. Но един ден споделих някои свои схващания с най-голямата и дъщеря, при което получих следния отговор: тя призна, че имало несгоди в положението на една гувернантка, и заяви още, при това по начин, който и сега, когато си го припомням, ме кара да се усмихвам, че «несъмнено тези жени трябвало да понасят известни изпитания, но това трябвало да бъде така». Тя (мис Х.) не изрази нито мнение, нито надежда, нито дори желание да види тези променени, тъй като дълбоката вътрешна същност на английските традиции, чувства и предубеждения съвсем не оправдавала подобна промяна. Гувернантките, отбеляза тя, трябвало да бъдат държани «на разстояние» — това бил единственият начин да се подчертаят онези различия, които изисквали сдържаността на английските обноски и благоприличието на английските семейства. Спомням си, че въздъхнах, когато мис Хардман се отдалечи от леглото ми — тя дочу това и като се извърна, каза безжалостно: «Страхувам се, мис Грей, че напълно сте наследили най-лошия грях на нашата и без това грешна природа — греха на гордостта. Вие сте горда, което означава, че сте и неблагодарна. Майка ми ви плаща доста добре и ако притежавахте поне малко ум, щяхте с благодарност да понасяте много от онова, което не е леко за вършене и е трудно за понасяне, тъй като получавате съответното възнаграждение за него.» Мис Хардман, мила моя, бе една много своенравна млада дама с ярко изявени дарби. Аристократите несъмнено стоят по-високо от нас — физически, морално и умствено; като заклета консерваторка не мога да не призная това. Не бих могла да опиша достойнството в тона и поведението й, когато ми говореше по този начин, и все пак ми се струваше, че у нея имаше доста егоизъм, мила моя. По правило никога не злословя по адрес на тези, които стоят по-високо от мен по ранг, но все пак мисля, че тя постъпи малко егоистично.