Те станаха и бавно закрачиха по естествената зелена тераса, която граничеше с пропастта.
— Мила моя — не след дълго проговори мисис Прайър, а в тона и се долавяше известно смущение, — младите особено тези, към които природата е била благосклонна… нерядко… често… очакват… стремят се към женитбата като завършек, като крайна цел на мечтите си.
На това място тя спря. Каролайн с готовност и се притече на помощ, проявявайки много повече самообладание и смелост от събеседничката си в обсъждането на трудната тема, която бе повдигната.
— Така е и това е съвсем естествено — отвърна тя с подчертано спокойствие, което смути мисис Прайър. — Те се стремят към женитба с някого, когото обичат, и това е най-доброто… единственото добро нещо, което съдбата може да им донесе. Нима не съм права?
— О, мила моя! — възкликна мисис Прайър, като сграбчи ръцете й.
Отново се възцари мълчание. Каролайн отправи своя търсещ, изпитателен поглед към лицето на приятелката си, върху което бе изписано огромно вълнение.
— Мила моя — промълви мисис Прайър, — животът е една илюзия.
— Но не и любовта! Любовта е истинска — най-истинското, най-дълготрайното, най-сладкото и същевременно най-горчивото нещо, което познаваме.
— Да, мила, много е горчива. Казват, че е силна, силна като смъртта. Повечето от житейските илюзии са силни. Що се отнася до сладостта им — нищо не е по-преходно. Присъствието на любовта е мимолетно — то трае колкото едно мигване на окото, а жилото остава завинаги. Болката може да се стопи със зората на вечността, но винаги измъчва, чак до непрогледната нощ на небитието.
— Да, винаги измъчва — съгласи се Каролайн — освен ако в любовта има взаимност.
— Взаимност в любовта! Мила моя, любовните романи са вредни. Надявам се, че не ги четете, нали?
— Само понякога, когато успея да намеря някой от тях. Но ако се съди по начина, по който разглеждат любовта, техните автори, изглежда, не знаят много за нея.
— Не знаят нищо, мила! — енергично се съгласи мисис Прайър. — Нито пък за брака. Едва ли съществуват достатъчно силни думи, които да осъдят неверните картини, пресъздадени от тях. Те са далеч от действителността — в тях само се описва мамещата зеленина по повърхността на блатото, а не се казва нищо истинско за калта на отчаянието под нея.
— Но невинаги всичко е само кал — възпротиви се Каролайн. — Има и щастливи бракове. Ако обичта е взаимна и искрена и съществува хармония, този брак трябва да е щастлив.
— Но никога не е напълно щастлив. Не е възможно двама души да бъдат изцяло като един. Вероятно съществува възможност за разбирателство при определени обстоятелства, които обаче рядко се оказват налице. Но по-добре е човек да не рискува, защото може да се получи някоя съдбоносна грешка. Бъдете доволна, мила моя — нека всички хора, които са сами, бъдат доволни от свободата си.
— Вие просто като ехо повтаряте думите на чичо ми! — възкликна Каролайн с изумление. — Говорите като мисис Йорк, когато духът й се е отдал на мрачни помисли, като мис Ман, когато е изпаднала в някое от своите кисели и хипохондрични настроения. Но това ужасно!
— Не, просто самата истина. О, дете! До този момент вие сте живели само в приятното утро на живота — жежкото и изнурително пладне, тъжната вечер и мрачната нощ далеч още не са настъпили за вас. Казвате, че мистър Хелстоун говори като мен. Питам се как ли би говорила мисис Хелстоун, ако бе още жива. Но тя почина!
— Уви! И моите собствени майка и баща… — възкликна Каролайн, сполетяна от мрачни спомени.
— Какво е станало с тях?
— Никога ли не съм ви казвала, че те са се разделили?
— Слушала съм за това.
— Сигурно са били много нещастни.
— Сама виждате, че всички факти доказват правотата на моите думи, че бракът не трябва да съществува.
— Трябва, мила моя, дори и само за да докаже, че този живот е просто едно непрестанно изпитание, от което няма почивка и за което няма никаква отплата.
— А вашият брак, мисис Прайър?
Мисис Прайър се сви и потрепери сякаш някои грубо бе дръпнал оголен нерв. Каролайн почувствува, че се бе докоснала до нещо, което не бе в състояние да понесе и най-лекия допир.
— Имах нещастен брак — отвърна по-възрастната дама, когато най-сетне събра достатъчно кураж. — И все пак… — поколеба се тя.
— И все пак — подхвана Каролайн — не толкова непоправимо злощастен?
— Поне не в плодовете, които даде. Не — добави тя вече с посмекчен тон. — Бог слага по малко от балсама на милосърдието дори и в съда на най-разяждащата мъка. Той може така да обърне събитията, че от онова наше сляпо и прибързано деяние, от което идва проклятието на половината ни живот, да потече благословията за останалата част от него. А и аз притежавам по-особен характер, трябва да призная това — съвсем не е лек, не предразполага към общителност, понякога е дори ексцентричен. По-добре щеше да бъде, ако никога не бях се омъжвала. Природата ми не е такава, че лесно да се намери двойник за нея, нито пък съществува вероятността да се сближа с някого, който е моя противоположност. Добре съзнавах собствената си неприемливост. Ако не бях толкова нещастна като гувернантка, никога нямаше да се омъжа. А след това…