Мисис Прайър прочете в погледа на Каролайн молба да продължи. Очите на девойката я умоляваха да разпръсне гъстия облак на отчаянието, с който предишните й думи бяха забулили живота.
— А освен това, мила моя, мистър… тоест човекът, за когото се омъжих, бе може би доста голямо изключение от останалите мъже. Надявам се поне, че малцина са преживели това, което съм изпитала аз, или поне малцина са понасяли страданието си като мен. То почти ме доведе до умопомрачение — надежда не виждах отникъде, а облекчението бе недостижимо. Но, мила моя, не искам да ви обезсърчавам, а единствено да ви предупредя и да ви докажа, че самотният човек не трябва да гори от желание да промени положението си, тъй като това може да доведе само до беди.
— Благодаря ви, мила госпожо. Добре разбирам безкористните ви намерения, но за мен не съществува опасност да изпадна в грешката, за която намеквате. Съвсем не мисля за женитба и поради тази причина искам да вложа енергията си в някое друго начинание.
— Изслушайте ме внимателно, мила. Добре съм обмислила това, което ще кажа, и то още от мига, когато споменахте за пръв път, че желаете да се заемете с нещо. Известно ви е, че в момента живея при мис Кийлдар в качеството си на нейна компаньонка — ако тя се омъжи (а много неща ме навеждат на мисълта, че тя ще направи това не след дълго), тогава необходимостта от моето присъствие ще отпадне. Трябва да ви кажа, че разполагам с известна сума, която е резултат отчасти на моите спестявания, отчасти на едно наследство отпреди няколко години. Когато и да напусна Фийлдхед, ще си имам собствен дом, но не бих понесла да живея сама. Нямам такива родственици, които бих могла да поканя да живеят с мен, а вие сигурно сте забелязали, както и аз самата заявих, че моите вкусове и навици си имат своите особености. Не е нужно да ви казвам, мила моя, че съм привързана към вас. С вас съм много по-щастлива, отколкото някога съм била, с което и да е друго живо същество (тези думи бяха произнесени с многозначителен тон). Вашата компания ще бъде за мен много скъпа привилегия — неоценима привилегия, разтуха, благословия. Ще дойдете тогава с мен, Каролайн, нали няма да ми откажете? Мога ли да мисля, че ще ме обикнете?
След тези два внезапни въпроса тя замълча.
— Аз наистина ви обичам — бе отговорът. — Бих могла да живея с вас. Но вие сте прекалено добра…
— Всичко, което притежавам — продължи мисис Прайър — ще оставя на вас. Вие ще бъдете осигурена, но никога не казвайте отново, че съм прекалено добра. Сърцето ми се къса при тези думи, дете!
— Но, мила госпожо, тази щедрост, на която аз нямам никакво право…
— Спрете! Не трябва да говорите за това — има неща, за които не можем да понесем да се говори. О! Късно е да се започне отново, но може би пред мен има още няколко години — никога не ще мога да залича миналото, ала може би една малка част от бъдещето ще ми принадлежи!
Мисис Прайър изглеждаше много развълнувана — едри сълзи се появиха в очите й и се търкулнаха по бузите й. Каролайн я целуна, както винаги мила и приветлива, и нежно й каза:
— Много ви обичам. Не плачете.
Но, изглежда, мисис Прайър бе напълно съкрушена — тя седна, скри глава в коленете си и зарида на висок глас. Нищо не бе в състояние да я успокои, докато не стихнеше бушуващата в нея буря. Най-сетне терзанията й преминаха.
Известно време мисис Прайър вървя забързано, но после постепенно възвърна привичната си походка и закрачи, както правеше това винаги — по един особен, малко необичаен начин, характерен за всички нейни движения. Когато пристигнаха във Фийлдхед, тя отново бе предишната мисис Прайър: на повърхността всичко бе притихнало и спокойно.
Глава XXII
Два живота
Мур показа само половината от дееспособността и решителността си при защитата на тъкачницата. Другата половина (която наистина бе страховита) се прояви при неуморимото и безпощадно усърдие, с което преследваше водачите на бунта. Тълпата, обикновените участници — от тях той не се интересуваше. Може би някакво вродено чувство за справедливост му подсказваше, че хора, които са били подведени от измама и подтиквани от сурови лишения, не представляват подходящ обект за отмъщение и че онзи, който прояви насилие над някоя наведена глава, е по-скоро палач, а не съдия. Във всеки случай, макар и да познаваше мнозина от участниците в бунта, понеже ги бе видял на разсъмване, през последните часове на нападението, той ги оставяше да го подминават на улицата, без да показва, че ги е забелязал, и без да отправя заплахи към тях.