Мисис Йорк сгъна плетката си, прекъсна урока по музика и лекцията по политика и сложи край на посещението си в достатъчно ранен час, за да успее да се върне в Брайърмейнс, преди заревото на залеза съвсем да е избледняло на хоризонта и пътеките през полето да са се покрили целите с вечерна роса.
След като мисис Йорк си тръгна заедно с двете си дъщери, Каролайн почувствува, че и за нея бе дошло време да вземе шала си, да целуне своята братовчедка и да се запъти към дома. Ако останеше още малко, щеше да се здрачи и тогава Фани трябваше да идва, за да я прибере, а тя си спомни, че днес бе ден за месене на хляб и гладене и Фани щеше да има достатъчно работа. И все пак й беше трудно да напусне мястото си до прозореца в малката гостна. Отникъде другаде западът не изглеждаше толкова прекрасен, колкото от този прозорец, обвит с гирлянди от жасмин, чиито бели цветове и зелени листа в този момент изглеждаха като очертани със сив молив линии — грациозни по форма, но бледи по цвят, на фона, изтъкан от златистите багри на лятната вечер, от пламналата синева на августовското небе в осем часа вечерта.
Каролайн хвърли поглед към портата, до която ружите извиваха стъбла, погледна и към близкия жив плет в градината — очите й копнееха да съзрат нещо повече от храсти, преди да се простят с тази оскъдна гледка; те копнееха да зърнат една човешка фигура с познати очертания и височина, която да се появи край плета и да премине през портата. Най-сетне пред очите й премина човешка фигура — даже две: мина Фредерик Мъргатройд, понесъл ведро с вода, последван от Джо Скот, който въртеше на пръста си ключовете от тъкачницата. Те отиваха да заключат тъкачницата и конюшнята за през нощта, а след това щяха да се приберат по домовете си.
«Така трябва да направя и аз» — помисли си Каролайн, като надигането й от стола, на който седеше, бе придружено от въздишка.
«Това е истинска глупост — добави тя, — една сърцераздирателна глупост. На първо място, дори и да остана, докато се стъмни, никой няма да дойде, защото дълбоко в душата си чувствувам, че на днешната страница от вековечната си книга съдбата е записала да бъда лишена от радостта, за която копнея. На второ място, ако в този момент той влезе, присъствието ми тук ще бъде мъчително за него, а самата мисъл, че това е така, би смразила кръвта ми. Сигурно ръката му ще бъде отпусната и хладна, ако му подам моята, а погледът му ще бъде замъглен, ако потърся пламъка в него. И да подиря онази жива искра от дните, когато лицето, думите, или отношението ми му доставяха радост в някой щастлив миг — що открия само мрак. По-добре е да си вървя.»
Тя взе шапката си от масата, където я бе оставила, и тъкмо завързваше панделката й, когато Хортенз, насочила вниманието си към един прекрасен букет цветя в стъклена ваза върху същата маса, спомена, че мис Кийлдар ги била изпратила тази сутрин от Фийлдхед. Мис Мур продължи да говори, като започна да описва гостите, на които тази дама сега трябвало да обръща внимание, както и трескавия живот, воден напоследък от нея. Хортенз подхвърли, че това не й се харесвало особено, и изрази учудването си, че една такава личност като наследницата, която толкова много уважава себе си, не бе намерила начин да се отърве по-рано от този роднински кортеж.
— Но хората говорят, че тя буквално не разрешавала на мистър Симпсън и семейството му да си отидат — добави тя. — Те много искали да се върнат на юг още миналата седмица, за да се подготвят за посрещането на единствения си син, който щял да се връща от пътешествие. Тя обаче настоявала братовчед й Хенри да дойде при приятелите си тук, в Йоркшир. Предполагам, че прави това отчасти, за да достави удоволствие на Робърт и на мен.