Дори нещо още по-странно! Той се поклони малко непохватно и след като се извърна със смущението на непознат, застана с лице към оскъдната светлина на прозореца — тя озари чертите му и загадката на съня (наистина всичко приличаше на сън) достигна своя връх. Каролайн видя едно лице, което приличаше и същевременно съвсем не приличаше на Робърт.
— Какво става? — попита Каролайн. — Очите ли ме мамят? Това братовчед ми ли е?
— Разбира се, че е братовчед — потвърди Хортенз.
А тогава кой бе този, които в момента се задаваше по коридора и сега влизаше в стаята? Като се огледа Каролайн видя един нов Робърт, но този път чувствата и подсказаха, че това бе истинският Робърт.
— Е — каза той, като се усмихваше на въпросителното и изумено изражение върху лицето и, — кой кой е?
— А! Това сте вие! — бе отговорът.
Той се засмя.
— Предполагам, че съм аз. А знаете ли кой е този? Никога преди не сте го виждали, но сте чували за него.
Сега вече тя се съвзе.
— Това може да бъде само един човек, брат ви, тъй като прилича на вас — другият ми братовчед Луис.
— Вие сте един малък умен Едип! Сигурно бихте надхитрили Сфинкса! Я сега ни погледнете и двамата заедно. Хайде да си сменим местата. А сега отново, Луис, за да я объркаме съвсем. Е, кой е старата любов, Лина?
— Нима може човек да сбърка, когато говорите! Трябваше да накарате Хортенз да попита. Но всъщност не си приличате чак толкова — само по височината, фигурата и изражението.
— И аз съм Робърт, нали? — попита новопристигналият, като за пръв път направи опит да превъзмогне, както по всичко личеше, естествената си стеснителност.
Каролайн, макар и любезно, поклати отрицателно глава. От очите й към истинския Робърт се стрелна лъч, който казваше много.
Не и позволиха скоро да напусне братовчедите си. Самият Робърт не искаше и да чуе за нейното тръгване. Грейнала от радост, непресторена и приветлива (радостна поне тази вечер), обладана от ведро настроение, тя така приятно допълваше компанията на тримата обитатели на този дом, че никой от тях нямаше желание да се раздели с нея. По природа Луис, изглежда, бе доста сериозен, сдържан и не много общителен човек, ала тазвечерната Каролайн съвсем не бе (както ти е известно читателю) обикновената Каролайн, ето защо тя скоро се стопи резервираността му и разсея сериозното му изражение. Той седна до нея и поде разговор. Каролайн беше чувала, че е учител, а сега узна, че от няколко години насам е възпитател на сина на мистър Симпсън, че е пътувал с него и че го е придружил в идването му на север. Попита го дали харесва работата си, но в отговор получи поглед, от който стана ясно, че по-нататъшното любопитство по този въпрос е нежелателно. Този поглед събуди съчувствието на Каролайн: стори й се, че изражението на Луис бе прекалено тъжно за едно толкова умно лице като неговото — а той наистина притежаваше умно лице, макар и не толкова красиво, колкото на Робърт, помисли си тя. Младата му братовчедка се извърна, за да ги сравни. Робърт се бе облегнал на стената зад нея и прелистваше страниците на един албум с гравюри, като вероятно слушаше и разговора между нея и Луис.
«Как съм могла да помисля, че си приличат? — питаше се тя. — Сега виждам, че Луис прилича на Хортенз, а не на Робърт.»
И това отчасти бе истина — Луис по-скоро притежаваше късия нос и издължената горна устна на сестра си, отколкото изтънчените черти на брат си. Той имаше нейния овал на устата и брадичката, който беше по-малко решителен, точен и изчистен от този на младия собственик на тъкачницата. Изражението му, макар да излъчваше съсредоточена замисленост, едва ли можеше да се нарече живо и проницателно. Седнал до него, човек би си помислил, че един по-буден, но вероятно и по-благ характер от този на по-възрастния брат караше близостта на по-младия да вдъхва спокойствие.
Въпреки че нито бе срещнал погледа на Каролайн, нито пък го бе потърсил, Робърт вероятно усети, че нейният взор се е насочил и спрял върху него — остави албума с гравюрите и след като се приближи към мястото й, седна до нея. Тя поднови разговора си с Луис, но докато разговаряше с него, мислите й летяха в друга посока — сърцето й изпращаше своите сигнали към онази страна, към която тя бе полуизвърнала лицето си. Каролайн признаваше, че Луис бе улегнал, мъжествен и внимателен, но се прекланяше пред тайнствената сила на Робърт. Макар че той не продумваше нищо, макар че едва ли докосваше дори и крайчеца на шала или белите гънки на роклята й, близостта му й действуваща като магия. Ако трябваше да разговаря само с него, това щеше да я потисне, но когато бе свободна да разговаря с друг, присъствието му я изпълваше с вълнение. Думите й се лееха непринудено — това бяха думи весели, игриви и колоритни. Изразът на съпричастие и спокойното поведение на слушателя й я накараха да се отпусне. Сдържаното удоволствие, за което свидетелствуваше усмивката му, накара да се проявят всички прекрасни качества на природата й. Тя почувствува, че тази вечер се проявява в благоприятна светлина и тъй като Робърт бе наблюдател, тази мисъл я зарадва. Но ако той си тръгнеше, ентусиазмът веднага щеше да бъде последван от униние.