— Ако трябваше да направя завещание, щях да оставя на Уилям всичките си цветя, на Шърли — украшенията си, с изключение на едно, което не трябва да се сваля от шията ми, а на вас, госпожо — книгите си. — След кратка пауза: — Мисис Прайър, имам огромно желание за едно нещо.
— За какво, Каролайн?
— Знаете, че винаги ми доставя удоволствие да слушам как пеете. Изпейте ми един химн сега — изпейте този, който започва така:
Мисис Прайър се съгласи с готовност.
Нямаше нищо чудно в това, че Каролайн обичаше да я слуша как пее — гласът й, дори когато говореше, бе приятен и звънък като сребро. А когато пееше, той бе почти божествен — нито флейтата, нито цитрата притежаваха толкова чисти тонове. Но тонът оставаше на второ място в сравнение с изразителността, която съпътствуваше песента — това бе нежният трепет на едно чувствително сърце.
Дочули песента, прислужниците в кухнята се прокраднаха до основата на стълбището, за да послушат. Дори старият Хелстоун, който се разхождаше из градината, потънал в мисли за необяснимата и слаба женска природа, застана неподвижно, за да може по-ясно да долови жаловитата мелодия. Той не бе в състояние да си обясни защо песента му напомни за неговата покойна и забравена съпруга, нито пък защо го накара да се почувствува по-загрижен за чезнещата младост на Каролайн, отколкото досега. С облекчение си спомни, че бе обещал да посети съдията Уин тази вечер. Унинието и мрачните мисли му бяха противни — когато се случеше така, че да го нападнат, обикновено намираше начин да ги пришпори и прогони. Химнът го следва известно време, докато прекосяваше моравата, но той ускори и без това отривистия си ход, за да може да се изплъзне от неговото въздействие.
— А сега изпейте някоя песен — шотландска песен — предложи Каролайн, когато химнът свърши. — «Вий брегове на хубавия Дун».
Мисис Прайър отново се подчини или поне направи опит за това. В края на първото четиристишие тя спря и не можа да продължи по-нататък — препълненото й сърце не издържа повече.
— Вие плачете заради патоса на песента. Елате при мен и аз ще ви успокоя — каза Каролайн със състрадателен глас.
Мисис Прайър се приближи. Тя приседна в края на леглото на своята пациентка и позволи на отслабналите й ръце да я прегърнат.
— Вие толкова често ме успокоявате, нека сега аз да ви успокоя — промълви младата девойка, като я целуна. — Надявам се — добави тя, — че не плачете за мен.
Не последва никакъв отговор.
— Нима си мислите, че няма да оздравея? Не се чувствувам много болна — само малко отпаднала.
— Но съзнанието ви, Каролайн, умът ви е помрачен. Сърцето ви е почти разбито — толкова време сте били пренебрегвана, отблъсквана, били сте тъй сиротна.
— Струва ми се, че скръбта винаги е била най-тежкото ми страдание. Понякога си мисля, че ако върху мен се излее някакъв изобилен поток от щастие, тогава ще мога да се съвзема.
— Искате ли да живеете?
— Нямам цел в живота.
— Обичате ли ме, Каролайн?
— Много, истински, понякога неизразимо — в този миг ми се струва, че бих могла да се слея със сърцето ви.
— Ще се върна веднага, мила — каза мисис Прайър като помогна на Каролайн да легне.
След като се отдели от нея, мисис Прайър се приближи безшумно до вратата, внимателно превъртя ключа и се върна. Наведе се над Каролайн и дръпна завесата, за да може лунната светлина по-свободно да се промъкне в стаята. После впери поглед в лицето на девойката.
— Тогава, ако ме обичате — започна да говори тя забързано и с променен глас, — ако чувствувате, че — ще повторя вашите думи, — че бихте могли «да се слеете със сърцето ми», то вие няма да изпитате тревога, нито болка, ако узнаете, че именно това е сърцето, което е дарило вашето с живот, че моите вени са влели кръвта във вашите, че вие сте моя — моята дъщеря, моето собствено дете.