— Мисис Прайър!…
— Моето собствено дете!
— Искате да кажете… това означава… значи сте ме осиновили?
— Това означава, че ако не съм ви дала нищо друго, то поне съм ви дарила с живот, че съм ви родила и откърмила, че аз съм истинската ви майка и че никоя друга не може да си присвои това име — то е мое.
— Но мисис Джеймс Хелстоун, съпругата на баща ми, която не си спомням, защото никога не съм я виждала не е ли тя моята майка?
— Да. Тя е майка ви, а Джеймс Хелстоун бе мой съпруг. Казвам ви, че сте моя, и доказах това. Мислех си, че е възможно да сте изцяло негова, което щеше да бъде жестоко от страна на съдбата, но виждам, че не е така. Бог ми позволи да бъда родител на душата на собственото ми дете — тя ми принадлежи, тя е моя собственост и мое право. Имате чертите на Джеймс — той притежаваше изтънченото лице, когато бе млад и подаръкът още не бе оставил своя отпечатък върху него. Баща ви, мило дете, ви даде сините си очи и меките кафяви коси, от него имате овала на лицето и правилните си черти. Да, външността е от него, но сърцето и умът са мои. Зародишът е мой, а той се е развил благоприятно и е достигнал съвършенство. Уважавам дъщеря си и я ценя толкова много, колкото я обичам.
— Да вярвам ли на ушите си? Не сънувам ли?
— Това е самата истина — точно толкова, колкото бих искала да е истина и възвръщането на здравия цвят на лицето ви.
— Моята собствена майка! Мога ли да я обичам толкова, колкото обичам и вас? Хората не са я обичали много или поне така са ми казвали.
— Така са ви казвали? Е, добре, сега вашата майка ви казва, че тъй като не притежава дарбата да се харесва на хората, тя не иска да знае дали те я одобряват, или не — нейните мисли са изцяло заети от грижите за детето й. А то приема ли я, или я отхвърля?
— Но ако вие наистина сте моята майка, това означава, че за мен се променя целият свят. Това означава, че ще живея, че ще мога да се съвзема.
— Вие трябва да се съвземете. Вие поехте живот и сили от гръдта ми, когато бяхте мъничко бебе, над чиито сини очи аз плаках, защото се страхувах, че в красотата ви съзирах предвестника на онези качества, които се бяха врязали в сърцето ми като къс желязо, бяха пронизали душата ми като с меч. Дъще! Ние сме разделени отдавна, но сега се връщам, за да ви се радвам отново.
Тя я притисна към гърдите си, обгърна я с ръце и леко я залюля, сякаш приспиваше малко дете.
— Моята майка! Моята собствена майка!
Детето се сгуши в обятията на майка си, а тя усетила притока на нежни чувства и зова на собствената си кръв, я притисна още по-силно. Обсипа я с безброй целувки и я заля с поток от гальовни думи, както гълъбицата постъпва с малките си.
Дълго време в стаята цареше тишина.
— А чичо ми знае ли?
— Знае. Уведомих го още когато дойдох да се грижа за теб.
— А когато се срещнахме за пръв път във Фийлдхед, вие познахте ли ме?
— А как иначе? Когато оповестиха за пристигането на мистър и мис Хелстоун, аз се приготвих за среща с детето си.
— Значи това ви е развълнувало тогава. Видях ви как се притеснихте.
— Нищо не си видяла, Каролайн — аз умея да прикривам чувствата си. Никога не ще можеш да си представиш, че двете минути, изминали от съобщаването на името до влизането ти, ми се сториха цяла вечност, изпълнена с най-противоречиви усещания. Никога няма да разбереш как видът ти, поведението ти, походката ти, как всички тези неща ме поразиха.
— Но защо? Разочарована ли останахте?
— Често се бях питала как ли ще изглеждаш и когато те видях пред очите си, щях да падна в несвяст.
— Защо, мамо?
— Цялата се разтреперих в твое присъствие. Казах си, че никога няма да бъдеш моя, че никога няма да разбереш коя съм.
— Но аз нито казах, нито направих нещо особено. Само бях малко смутена от мисълта за предстоящото запознанство с нови хора — това бе всичко.
— Скоро забелязах, че беше смутена, и това бе първото нещо, което ми възвърна вярата. Щях да бъда доволна, ако видът ти беше недодялан, грубоват и смешен.
— Учудвате ме.
— Имах основание да се страхувам от хубавата ти външност, да не вярвам на общителното поведение, да тръпна пред елегантността, изяществото и любезността. Красотата и вежливостта дойдоха в живота ми, когато бях самотна, нещастна, млада и неопитна — една отрудена гувернантка, измъчена от неблагодарен труд, старееща без време. Когато тези качества ми се усмихнаха Каролайн, аз ги взех за ангели! Тръгнах след тях и когато безрезервно отдадох в ръцете им всичките си надежди за бъдещо щастие, съдбата ми отреди да бъда свидетелка на ужасна промяна, станала пред самото домашно огнище — видях как бе свалена бялата маска, как изчезнаха пленителните одежди и срещу мен се настани… О, господи! Как страдах!