Тя се отпусна върху възглавницата.
— Как страдах! Никой не виждаше, никой не знаеше, от никого не получих съчувствие, помощ, поне малко подкрепа!
— Успокойте се, мамо — всичко вече е свършило.
— Да, свършило е, при това не е било напразно. Уповавах се на Неговата повеля за търпение. Той ме подкрепяше в дните на моята мъка. Бях изплашена до смърт, бях изтерзана — Той ме преведе през големи изпитания, за да ме дари със спасение в този последен миг. Страхът ме измъчваше — Той го пропъди и вместо него ми изпрати съвършена любов… Но, Каролайн…
Така се обърна тя към дъщеря си след кратко мълчание.
— Да, мамо?
— Умолявам те, когато следващия път видиш надгробната плоча на баща си, да се отнесеш с почит към името, което е издялано на нея. На теб той донесе само добро. Даде ти всичките си добри качества, без да прибави към тях нито една лоша черта. Всичко, което си наследила от него, е прекрасно. Дължиш му само благодарност. Остави на него и на мен да оправим сметките помежду си, не се намесвай — нека бог ни съди. Законите на този свят никога не са били опора за нас, никога. Те бяха безсилни да защитят мен като някоя изгнила тръстикова пръчка, безсилни да възпрат него като неразбраното бръщолевене на някой луд! Както каза ти, всичко е свършило — между нас лежи гробът. Баща ти спи там, в онази църква! Тази нощ казвам на праха му това, което никога преди не съм изричала: «Почивай в мир, Джеймс! Виж — ужасният ти дълг е опростен! Погледни — изтривам дългата и черна сметка със собствената си ръка! Джеймс, твоето дете е твоето изкупление — това живо твое копие, това същество, чиито съвършени черти са досущ като твоите, този хубав дар, който ти ми даде, се е притиснал е обич до сърцето ми и нежно ме нарича „мамо“. Съпруже! Прощавам ти!»
— Скъпа мамо, така трябва да бъде. Може ли духът на татко да ни чуе? Ще се успокои ли, ако разбере, че го обичаме?
— Не съм споменавала нищо за любов, говорех само за прошка. Запомни добре, дете — аз не казах нищо за любов! Дори и да ме срещне на прага на вечността, няма да се отрека от думите си.
— О, мамо! Колко много сте страдали!
— О, дете! Ти не знаеш колко силно може да страда човешкото сърце! То може да побере в себе си повече сълзи, отколкото океанът — йода. Никой не знае колко дълбоко и колко безбрежно е то, докато мъката не започне да сгъстява облаците си и не отприщи върху него мрачната си стихия.
— Помъчете се да забравите, мамо.
— Да забравя! — горчиво се усмихна или понечи да се усмихне мисис Прайър. — По-скоро Северният полюс ще връхлети върху Южния и бреговете на Европа ще се озоват сред заливите на Австралия, преди да стане това.
— Успокоите се, мамо! Трябва да си починете!
И детето започна да утешава майка си, тъй както преди малко майката бе утешавала своето дете. Най-накрая мисис Прайър се разплака, а след това се поуспокои. Тя възобнови нежните си грижи, които вълнението я бе накарало да забрави. Положи отново дъщеря си на леглото, оправи възглавницата и изпъна чаршафите. Подреди меките коси, чиито къдрици се бяха поразбъркали, и освежи влажното чело на Каролайн с хладна и ароматна есенция.
— Мамо, нека ми донесат свещ, за да мога да ви виждам и кажете на чичо ми да се отбие при мен — искам да чуя от него, че съм ви дъщеря. И вечеряйте тук, мамо не ме оставяйте нито за минутка тази вечер.
— О, Каролайн! Колко е добре, че си внимателна. Кажи ми мамо «иди си» и аз ще си отида, кажи ми «ела» и ще дойда, заповядай ми «направи това» и аз ще го направя. Освен нечии външни черти ти си наследила и нечие отношение към околния свят. «Мамо» винаги ще предхожда никоя заповед, макар и изречена ласкаво от теб, слава богу! Да — добави тя полугласно, някога той също говореше ласкаво — като флейта, от която се лееха нежни трели. А когато думите му бяха далеч от хорските уши, се разнасяха ужасяващи звуци, които раздираха вените и смразяваха кръвта — звуци, които довеждаха до лудост.
— Толкова естествено ми изглежда, мамо, да ви питам за разни неща. Не искам никой друг да бъде край мен, освен вие, нито пък да прави нещо за мен. Но не ми позволявайте да бъда лоша с вас — възпирайте ме, ако ви се стори, че си присвоявам непозволени права.
— Не трябва да очакваш аз да те възпирам — ти сама трябва да внимаваш за това. Аз не притежавам достатъчно морална смелост — този недостатък е моето проклятие. Именно той ме превърна в неестествен родител, той ме раздели от детето ми в продължение на десет години, след като съпругът ми почина и аз можех да си го поискам обратно, той скова ръцете ми още от самото начало и направи така, че невръстното дете, което можех да запазя до сърцето си поне още малко, бе изтръгнато предварително от моята прегръдка.