Липсата на почит го бе настроила враждебно към онези, които стояха над него — крале, благородници и свещеници, династии, парламенти и политически върхушки с всичките им деяния, с повечето от законите, системите, правата и исканията им — те всички пораждаха у него погнуса, бяха за него безполезни като сметта. В тях той не съзираше нито смисъл, нито пък удоволствие и считаше, че за света ще бъде само от полза, ако неговите високоиздигнати светилища бъдат сринати със земята, а обитателите им строшат гръбнаците си при падането. Липсата на почит също така бе умъртвила в душата му разтърсващата човешка способност да се възхищава на нещата, достойни за възхищение; тя бе пресушила хиляди чисти извори на наслада, бе попарила хиляди светли радости. Религията не му бе чужда, макар и да не членуваше в никаква секта, но неговата вяра не беше изпълнена със смирена почит. Вярваше в бога и небето, но за него те бяха бог и небе на човек, лишен от благоговение, въображение и нежност.
Недостатъчните му способности за сравнение го правеха непоследователен. Докато проповядваше съвършени общи теории за взаимна търпимост и снизхождение, спрямо известни съсловия той хранеше фанатична неприязън — говореше за свещеници и всички, свързани с тях, за лордове и техните придатъци рязко, понякога безочливо, което бе колкото несправедливо, толкова и нетърпимо. Не можеше, да се постави на мястото на онези, които хулеше, не можеше да сравни техните прегрешения с изкушенията им, недостатъците със затрудненията им; не можеше да си представи какво би било влиянието на подобни обстоятелства върху собствената му личност, ако самият той бъде поставен в подобна ситуация и често пъти отправяше най-жестоки и тиранични пожелания към тези, които според него бяха постъпвали на свой ред жестоко и тиранично. Ако се съдеше по заплахите му, би прибягнал и до най-произволни, дори жестоки средства в името на свободата и равенството. Равенството? Да, мистър Йорк говореше за равенство, но по сърце той бе горд човек. Държеше се дружелюбно с работниците си, проявяваше благосклонност към всички, които стояха под него и безропотно се съгласяваха да бъдат там, но бе високомерен като Велзевул към онзи, когото светът смяташе (защото самият мистър Йорк не споделяше същото мнение) за по-висшестоящ от него. Кръвта му бе непокорна и той не търпеше никакъв надзор — нито баща му, нито дядо му преди него са могли да търпят такова нещо, нито пък децата му след него ще бъдат в състояние да го сторят.
Липсата на доброжелателство от най-общ характер го бе направила безкрайно нетолерантен към глупостта и към всички други недостатъци, които дразнеха неговата силна и проницателна натура — спрямо подобни явления сарказмът му бе без задръжки. Той не знаеше що е милост и понякога нанасяше рани, без да забележи колко дълбоки са те.
Що се отнася до оскъдната му дарба да проявява фантазия, то тя едва ли би могла да се нарече недостатък — добрият музикален слух, точният усет за цвят и форма съставляваха добрия му вкус, а кой ли отдава значение на въображението? Кой не е на мнение, че то е едно опасно и безсмислено качество, близък родственик на слабостта, напомнящо малко на лудост — по-скоро болест, отколкото дар на съзнанието?
Вероятно това е мнението на всички, като изключим тези, които го притежават или поне си мислят, че го притежават. Словата им ще ви накарат да помислите, че сърцата им биха изстинали, ако този еликсир не се лее около тях, че погледите им биха помръкнали, ако този пламък не пречиства взора им, че биха били самотни, ако този причудлив компаньон ги изостави. Вие бихте предположили, че то придава някаква радостна надежда на пролетта, някакво прелестно очарование на лятото, някаква спокойна наслада на есента, някаква утеха на зимата — неща, които вие не можете да почувствувате. Всичко това е илюзия, разбира се, но фанатиците здраво са се вкопчили в своя сън и не биха го разменили и срещу злато.
Тъй като самият мистър Йорк не притежаваше поетично въображение, той гледаше на него като на една излишна черта у другите. Бе толерантен към художници и музиканти, дори ги насърчаваше, понеже можеше да се наслаждава на произведенията на техните изкуства. Можеше да съзре очарованието на една изящна картина и да изпита удоволствие от хубава музика. Но ако някой замечтан поет — каквато и сила да бушуваше, какъвто и огън да тлееше в гърдите му — не бе в състояние да изиграе ролята на чиновник в кантора или пък търговец в Пийс Хол, той щеше да води презряно съществуване и да завърши живота си като нещастник под погледа на Хайрам Йорк.