Има нещо във въздуха на тази страна, което поддържа огъня на живота. Сигурно има нещо и в нейната роса, която лекува като чудодеен балсам. Умерените й сезони не развихрят страстите и сетивата. Температурата й подтиква към хармония, а бризът и сякаш довява от небето кълновете на чисти помисли и още по-чисти чувства. Формите на скалите и короните на дърветата не са странно причудливи, а багрите на цветята и птиците не са разточително пищни — в цялото величие на тези гори има някакво спокойствие, в цялата им свежест — някаква гальовност.
Изящното очарование, дарено на всяко дърво и цвете, на всяка сърна и гълъб, не е отказано и на човешката рожба. В своята самота тя е израсла стройна и прелестна. Природата е изваяла чертите й с най-тънко длето; изчистените и точни детски очертания са съзрели, недокоснати от обезобразяващите белези на болестите. Кожата й не е загрубяла от суров повей на вятъра, косите й не са повехнали от изгарящо слънце — тялото и блести с ослепителната си белота сред дърветата, разкошните й коси се стелят дълги и лъскави, очите й, незаслепени от необуздани пламъци, искрят в сенките, големи и широко отворени, изразителни и лъчисти. Над тези очи, когато вятърът повдигне косите й, се открива челото, прекрасно и високо, като някаква ясна и откровена страница, върху която знанието, ако то дойде някога, ще може да пише със златни букви. Самотната млада дивачка не е нито зла нито глупава. Тя броди из гората безобидна и замислена, макар че не е лесно да се разбере за какво може да мисли едно толкова неуко момиче.
В една лятна вечер, преди Потопа, останала съвсем сама, тъй като бе изгубила следите на племето си, заминало далеч в неизвестна посока, тя се изкачи по склона на клисурата, за да наблюдава отминаването на Деня и настъпването на Нощта. Избра си за наблюдателница един зъбер с израснал от него дъб, чиито корени, обрасли с трева и мъх, й послужиха за стол. Гъстите клони на дъба я закриляха с балдахин от листа.
Бавно и величествено се оттегляше Денят, цял пламнал в пурпурно зарево и съпроводен от вечерното «сбогом» на дивите пернати, чиято затихваща песен долиташе откъм гората. След това дойде Нощта, мълчалива като смъртта — вятърът утихна, секна птичата песен. Сега всяко гнездо бе скътало щастливи другари, а елен и кошута спяха блажено и спокойно в леговището си.
Девойката седеше с неподвижно тяло, но с разбунтувана душа. Вълнуваха я по-скоро чувства, отколкото мисли; желания, а не надежди, мечти, а не трезви разсъждения. Чувствуваше безграничната мощ на света, на небето, на нощта. Струваше й се, че е в центъра на всички неща — един малък и забравен атом живот, една искра на духа, пусната небрежно от ръката на великия сътворител, която в момента изгаряше незабелязано и се превръщаше в пепел в тъмното сърце на тази клисура. Тя питаше така ли трябва да изгори и загине, без живата й светлина да стори някаква добрина, без да бъде забелязана, без да бъде нужна — една звезда в иначе беззвездната небесна твърд, която нито един овчар, пътешественик, мъдрец или свещеник не бе избирал за пътеводител, не бе взимал за предзнаменование. Нима може така, искаше да знае тя, когато пламъкът на душата й гореше толкова живо, когато животът й вибрираше тъй вярно, истински и силно, когато нещо в нея се вълнуваше и неспокойно напомняше за дарената от бога сила, настояваше, че тази сила трябва да намери призвание.
Девойката съзерцаваше Небето и Вечерта; Небето и Вечерта също я съзерцаваха. Наведе се, за да подири брега, хълма, реката, разпрострели неясните си очертания в ниското. Природните творения, които попита, до едно й отвърнаха с предсказания — тя ги чу и се развълнува, но не ги разбра. Вдигна опрени една с друга длани над главата си.
«Опора, помощ, утеха — елате!» — извика тя.
Не долетя никакъв отговор, нито пък имаше кой да се обади.
Девойката почака, паднала на колене и упорито вперила поглед нагоре. Небето остана безмълвно — неумолимите звезди блестяха чужди и далечни.
Най-сетне една от обтегнатите струни на страданието й се отпусна — стори й се, че Нещо там горе се смили, обзе я чувството, сякаш Нещо далечно се бе приближило — счу й се, че Тишината проговори. Това не бе език, нито думи, а само някакъв неопределен звук.
И отново един прекрасен, плътен и извисен тон, един дълбок и нежен звук, подобен на шепота на буря, накара мрака да се развълнува.