И още веднъж — по-силен, по-близък и по-ясен, той мелодично се разнесе наоколо.
И пак един отчетлив глас премина от Небето към Земята.
— Ева!
Ако името на тази жена не бе Ева, то значи тя нямаше име. Тя се надигна.
— Ето ме.
— Ева!
— О, Нощ! (Нима можеше да говори някой друг, освен Нощта?) Тук съм!
Гласът се спусна досами Земята.
— Ева!
— Господи! — извика тя. — Погледни своята слугиня!
Тя изповядваше своя религия — всички племена имаха някаква вяра.
— Идвам — аз, Утешителят!
— Господи, побързай!
Вечерта порозовя, изпълнена с надежда — Въздухът се задъхваше, а Луната, възкачвали се до този момент, застана горе огромна, ала невидима — сиянието забулваше формата й.
— Облегни се на мен, Ева. Ела в обятията ми и се отпусни.
— Отпускам се, о, Невидими, но осезаем за мен! А ти какво си?
— Ева, аз нося живителна струя от Небето. Дъще на Човека, пий от чашата ми!
— Пия. Сякаш най-сладката роса докосва устните ми. Изсъхналата ми душа се съживява, страданието ми се облекчава, за болката и борбата ми настъпва край. А нощта се променя! Гората, хълмът, луната, широкото небе — всичко се променя!
— Всичко се променя и това е завинаги. Отнемам мрака от погледа ти, разчупвам оковите на душата ти! Премахвам пречките по пътя ти и с присъствието си изпълвам празнотата — обявявам за мой изгубения атом на живота, вземам за себе си искрата на духа, горяла до този момент в забрава!
— О, вземи ме! Вземи ме! Това е бог!
— Това е Синът на Бога — този, чийто дъх е разпалил искрата на божествения живот в теб. Затова и жадува да се слее с теб, да ти влее сили, да ти помогне, за да не угасне тази искра безвъзвратно.
— Сине Божи, наистина ли съм твоя избраница?
— Само ти в цялата земя. Видях колко си хубава и разбрах, че ще бъдеш моя. На мен е отредено да спася, подкрепя и лелея това, което ми принадлежи. Познай в мен онзи земен Ангел, наречен Разум.
— Мой славни Годенико! Лъчиста Зора сред нощния мрак! Най-сетне имам всичко, което исках. Осенена съм от прозрение. Тъмната загадка, неясният шепот, които ме преследват още от детинство, са вече разгадани. Ти си Този, когото търсех. Роден от Бога, вземи ме, вземи своята годеница!
— Без свян мога да взема това, което ми принадлежи. Нима от олтара не пратих онзи пламък, който запали цялото същество на Ева? Ела отново на небето, чиято пратеница винаги си била.
Това Присъствие, невидимо, но могъщо, я приюти като агне в стадото. Този глас, нежен, но вездесъщ, отекна в сърцето й като музика. Пред очите и не изплува видение и при все това някакво усещане споходи погледа и ума й, сякаш бе почувствувала спокойствието на кристалночист въздух, силата на волния океан, величието на шествуващи по небето звезди, мощта на отприщени природни сили, вкоренената в земните недра твърдост на безбрежни хълмове и, преди всичко, сякаш бе огряна от блясъка на героична красота, която се втурва победоносно срещу Нощта и прогонва сенките й като някое божествено Слънце.
Това бе годежният час на Разума и Човечеството. Кой ще разкаже историята след съюза им? Кой ще обрисува тяхното блаженство и злочестина? Кой ще разкаже как Онзи, верен на враждата, която бог бе вселил между Него и Жената, чертаеше пъклени планове, за да разруши този съюз или да опетни чистотата му? Кой ще опише дългата борба между Змията и Ангела? И още как Бащата на лъжата успял да влее зло в доброто, гордост в мъдростта, пошлост в славата, болка в блаженството, отрова в страстта? Как «безстрашният Ангел» се възправил, сражавал и отблъсквал врага? Как отново и отново почиствал измърсената чаша, възвисявал принизеното чувство, направлявал лъжовния порив, откривал спотайващата се отрова, обърквал безочливото изкушение — как пречиствал, опрощавал, наблюдавал и устоявал? Как с помощта на търпението, на силата си, на онази неописуема добродетелност, която бил получил от Бога, неговия творец, този верен Ангел се сражавал за Човечеството в битката през вековете. И как, когато Времето извървяло своя път и в края му застанала Смъртта, препречила с костеливите си ръце портите към Вечността, Разумът все още притискал здраво своята умираща невеста, подкрепял я в последните минути на най-жестоко страдание и победоносно я отнесъл в своя дом — Небето; как я възвърнал, пречистена от грях, на Йехова — нейния Създател; и как най-накрая, пред Ангел и Архангел, окичил главата й с короната на Безсмъртието.
Кой ще съумее да опише всичко това?
— Така и не успях да поправя това съчинение — отбеляза Шърли, когато Мур свърши. — Червеният ви молив го нашари с неодобрителни подчертавания, чието значение напразно се опитвах да проумея.