Вероятно читателят вече е забелязал, че мистър Йорк показа известна сърдечност в отношението си към мистър Мур. Имаше две причини, които го подтикваха да се държи така към този джентълмен. Може да прозвучи странно, но първата от тях бе, че Мур говореше английски с чужд, а френски със съвсем чист акцент и че неговото смугло и продълговато лице с фините си, макар и доста похабени черти притежаваше силно подчертано антибританско и антийоркширско изражение. Тези качества изглеждат повърхностни и неспособни да повлияят на човек като Йорк, но истината е, че те предизвикваха у него стари, навярно приятни спомени и го връщаха към дните на пътешествията от младежките му години. Той бе виждал в градовете и по пътищата на Италия лица като лицето на Мур, бе чувал в кафенетата и театрите на Париж гласове като неговия — тогава бе млад и когато днес видеше чужденеца или се заслушаше в думите му, струваше му се, че отново е млад.
На второ място, той се бе познавал с бащата на Мур, с когото го свързваха общи дела — това бе една по-съществена, но в никакъв случай по-приятна връзка, защото обстоятелството, че фирмата му е била свързана е делата на Мур, до голяма степен бе допринесло и за нейните загуби.
Трето, той бе разбрал, че Робърт е индустриалец с остър ум. Имаше причина да вярва, че в крайна сметка, по един или друг начин, Мур ще се замогне, и затова мистър Йорк уважаваше както решителността, така и проницателността му, а може би също тъй и неговата неотстъпчивост. Четвъртото обстоятелство, което ги събираше един с друг, беше, че мистър Йорк бе един от опекуните на малолетната наследница, в чието владение се намираше тъкачницата. В резултат на това Мур трябваше често да се съветва с него по повод на преобразованията и подобренията, с които се бе заел.
Що се отнася до другия гост, който също се намираше в дома на мистър Йорк, мистър Хелстоун, между него и домакина съществуваше взаимна антипатия — антипатия по природа и антипатия, породена от обстоятелствата. Свободомислещият мразеше формалиста, свободолюбивият ненавиждаше човека на дисциплината, а освен това се говореше, че преди години двамата са били съперници за сърцето на една и съща дама.
Поначало в младежките си години мистър Йорк бе известен с предпочитанията си към весели и жизнерадостни жени — привличаха го преди всичко бляскавите фигури и осанки, живият ум, духовитият език. Той обаче не направи предложение за женитба на никоя от тези ослепителни красавици, чието общество бе търсил, а най-неочаквано се влюби и започна да ухажва една девойка, която бе пълната противоположност на онези, приковавали дотогава погледа му — тя бе девойка с лик на мадона, девойка от оживял мрамор, олицетворение на смирение и кротост. Нямаше значение, че когато я бе заговарял, тя му бе отвръщала само едносрично; нямаше значение, че въздишките му бяха оставали нечути, че не бе срещал ответен поглед, че никога не бе откликвала на изказаните от него мнения, че рядко се бе усмихвала на шегите му, че не го бе удостоявала с уважение и внимание. Нямаше значение, че бе изглеждала пълна противоположност на всичко женствено, от което той се бе възхищавал през целия си живот — за него Мери Кейв бе съвършена, защото някак си, поради някаква причина (несъмнено мистър Йорк е имал такава) той я бе обичал.