Чу се приглушено трополене на колела по каменната настилка в двора.
— Каретата се връща — каза Шърли. — Сигурно и вечерята е готова, а аз не съм облечена.
Влезе една от прислужниците със свещ за мистър Мур и с чая му. Обикновено за учителя и ученика обедът бе основното ядене за деня.
— Мистър Симпсън и дамите се завърнаха — каза тя. — С тях е и сър Филип Нанъли.
— Как се стреснахте и как потреперя ръката ви, Шърли! — каза Хенри, след като прислужницата спусна кепенците и излезе. — Аз обаче зная защо. Вие също знаете, нали, мистър Мур? Зная, какви са намеренията на баща ми. Този сър Филип е едно много неприятно същество — как ми се искаше да не е тук. Защо сестрите ми и всички други не бяха останала на вечеря в Де Уолдън! Шърли щеше още веднъж да ни приготви чай, мистър Мур, и щяхме да прекараме щастливо вечерта.
Мур заключваше своя Сен Пиер в едно от чекмеджетата на писалището си.
— Значи такъв бе твоят план, момчето?
— Нима не го одобрявате, сър?
— Не одобрявам нищо утопично. Погледнете живота в желязното му лице, впийте поглед в металния лик на действителността. Направете чая, Хенри. Ще се върна след минута.
И той напусна стаята. Шърли направи същото, но през друга врата.
Глава XXVIII
Фебе
Вероятно Шърли бе прекарала приятна вечер със сър Филип, защото на следващата сутрин слезе долу в едно от най-добрите си настроения.
— Кой ще излезе на разходка с мен? — попита тя след закуска. — Изабела и Гъртруд, ще дойдете ли?
Шърли тъй рядко отправяше подобни покани към братовчедките си, че те се поколебаха, преди да приемат. Майка им обаче даде одобрението си и след като всяка една взе шапката си, триото излезе навън.
Не подхождаше на тези три млади личности да бъдат дълго време заедно — компанията на много малко дами бе по вкуса на мис Кийлдар. Всъщност истинско удоволствие тя изпитваше само от присъствието на мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе любезна, внимателна и отзивчива дори и към братовчедките си, но обикновено почти нямаше за какво да разговаря с тях. Обзета от ведро настроение, в това утро обаче тя успя да развлече дори двете мис Симпсън. Без да се отклонява от обичайното си правило да разговаря с тях само на най-обикновени теми, тя направи тези теми изключително интересни — в думите й припламваше искрата на нейния дух.
Коя бе причината за радостта и? Вероятно тя се коренеше в самата нея. Денят не бе слънчев, а просто един обикновен есенен ден — сив, блед и чезнещ. Пътеките през сумрачната гора бяха влажни, въздухът бе тежък, а небето покрито с облаци. При все това душата на Шърли като че ли бе побрала в себе си цялата светлина и лазур на Италия, тъй като усмивката им искреше в сивите й британски очи.
Няколкото наставления, които трябваше да даде на Джон, я позабавиха и братовчедките и се върнаха във Фийлдхед малко преди нея. От раздялата й с тях до влизането й в дома бяха изминали около двадесет и минути; през това време тя поговори с Джон, а след това се поразходи по пътеката край портата. Повикаха я за обед, но тя се извини и се качи горе.
— Шърли няма ли да дойде за обед? — попита Изабела. — Спомена, че не била гладна.
Един час по-късно, тъй като Шърли не се бе показала вън от стаята си, една от братовчедките й се качи при нея. Намери я седнала на пода до леглото, облегнала глава на ръката си.
Бе доста бледа и много замислена, почти тъжна.
— Зле ли ви е? — попита братовчедка й.
— Малко — отвърна мис Кийлдар.
Несъмнено през изминалите два часа у нея бе настъпила доста голяма промяна.
Промяната, чиято причина бе назована с тази единствена дума, не получи по-нататъшно обяснение. Промяната — откъдето и да бе дошла тя — се бе появила само за десет минути, но не отмина бързо като летен облак. Шърли разговаряше, когато се присъедини към приятелите си за вечеря — разговаряше както обикновено. Когато отново я попитаха за състоянието й, тя заяви, че се е възстановила напълно, че всичко било само моментна слабост, едно краткотрайно усещане, за което не заслужавало да се мисли. Но въпреки това у нея се забелязваше някаква промяна.
На другия ден, а и на този след него, след седмица, след две седмици тази нова и особена сянка не напусна лицето й и начина и на поведение. Някаква странна смиреност завладя вида й, движенията й, гласа й. Промяната не бе толкова изразена, че да оправдае прекомерна проява на загриженост от страна на околните, но въпреки това упорито не преминаваше. Витаеше над Шърли като облак, който никакъв повей не можеше да помръдне или разпръсне. Скоро стана ясно, че когато хората край нея обръщаха внимание на тази промяна, Шърли се дразнеше. Нечия забележка най-напред я караше да се затвори в себе си, а ако любопитствуващият продължаваше да настоява, Шърли слагаше край на това с надменен жест. Не е ли болна? Отговорът на този въпрос бе непоколебим: «Не съм.» Не я ли мъчи нещо? Какво се е случило, та духът и е така помрачен? На това предположение тя отвръщаше с презрителна насмешка: какво искали да кажат с думата «дух»? Но й било известно да притежава дух — нито бял, нито черен, нито розов или пък сив — който да става ту по-светъл, ту по-мрачен. Но сигурно има нещо — толкова е променена. Шърли изразяваше мнение, че имала право да се променя колкото иска. Знаела, че не представлява приятна гледка, но ако желаела да погрознее, защо трябвало другите да се притесняват за това? Но нали все пак трябва да има някаква причина за тази промяна — коя е тя? И тогава Шърли недвусмислено пожелаваше да я оставят на мира.