А после правеше всичко, за да изглежда весела, и се ядосваше на себе си, че не може да успее напълно — когато останеше сама, от устата и се изплъзваха кратки и самобичуващи определения. «Глупачка! Страхливка! — избухваше срещу себе си тя. — Пъзла! Ако ще трепериш, трепери тайно! Трепери там, където никой няма да те види!
Как смееш — питаше тя себе си, — как смееш да показваш слабостта си и да издаваш глупавите си вълнения? Отърси се от тях, издигни се над тях. Ако не можеш да го сториш — скрий ги.»
И Шърли направи всичко възможно, за да ги скрие. Отново стана оживена в компания. Когато се уморяваше от усилията и трябваше да си отдъхне, търсеше самотата. Не самотата на стаята си — не беше присъщо за нея да изпада в униние, затворена между четири стени, — а онази дива самота, която е навън и подир, която тя можеше да препусне върху гърба на кобилата си Зое. Шърли яздеше по половин ден. Чичо й не одобряваше това, но не смееше да се намеси — не бе приятно да се изправиш пред разгневената Шърли дори когато бе здрава и весела, а сега, когато лицето и бе бледо, а големите й очи изглеждаха потънали в орбитите си, в помръкването на този лик и в блясъка на погледа й имаше нещо, което едновременно трогваше и тревожеше. За всички по-далечни познати, които не подозираха промяната в душата й, а виждаха само промяната във външността й, тя имаше един отговор:
— Чувствувам се отлично, нищо ми няма.
И сигурно здравето й бе наред, за да е в състояние да понася капризите на времето, които не я смущаваха ни най-малко. Независимо дали денят бе влажен или слънчев, тих или ветровит, Шърли всеки ден излизаше на езда из бърдото Стилброу, неизменно придружавана от неуморния Тартар, който тичаше до нея с дълги подскоци като истински вълк.
На два или три пъти любителите на сплетни — техните очи са навсякъде: и в килера, и на върха на хълма — бяха забелязали, че вместо да завие при Ръшедж, най-високата част на билото, тя бе продължила до самия град. Нямаше нужда от разузнавачи, за да се разбере целта на ходенето й там. Не остана скрито, че слизаше от коня си пред вратата на някакъв мистър Пирсън Хол, адвокат, роднина на пастора от Нанъли. Този господин и неговите предшественици бяха адвокати на семейство Кийлдар в продължение на цели поколения. Някои хора твърдяха, че мис Кийлдар се е заела с делата на тъкачницата в клисурата, че е загубила пари и е била принудена да ипотекира земята си. Други предполагаха, че се канела да се омъжва и че извършвала необходимите приготовления за това.
Мистър Мур и Хенри Симпсън бяха заедно в стаята за занимания и възпитателят очакваше да чуе урока, който ученикът, изглежда, подготвяше в момента.
— Хенри, побързайте? Следобедът напредва.
— Така ли, сър?
— Разбира се. Още ли не сте готов с този урок?
— Не.
— Не сте даже и почти готов?
— Не съм направил разбор на нито едно изречение.
Мистър Мур вдигна поглед — тонът на момчето бе доста особен.
— Упражнението не е трудно, Хенри. Или пък ако е трудно, елате при мен — ще го направим заедно.
— Мистър Мур, не мога да работя.
— Моето момче, вие сте болен.
— Сър, тялото ми не е по-зле от обикновено, но на душата ми е тежко.
— Затворете книгата. Елате тук, Хари. Елате до камината.
Хари закуцука напред. Учителят го настани в едно кресло. Устните на момчето трепереха, а очите му бяха налети със сълзи. То остави патерицата си на пода, сведе глава и заплака.