Той спря и се заслуша.
Ще дойде ли, или не? Как ли ще възприеме молбата ми? Наивно или с пренебрежение? Като дете или като кралица? Природата й съчетава и двете. Ако дойде, какво да й кажа? Как да обясня защо съм си позволил да я повикам? Да й се извиня ли? Бих могъл да го направя, и то най-смирено; но дали едно извинение ще отговаря на положението, което е отредено на двама ни в този случай? Аз трябва на всяка цена да се държа като учител — в противен случаи… Чувам да се отваря врата.
Той зачака. Измина много време.
«Тя ще откаже. Хенри я умолява да дойде, а тя отказва. Моята молба е проява на дързост в очите й — но нека само дойде, тогава ще й докажа обратното. Бих искал да бъде малко опърничава, това ще ме направи по-твърд. Предпочитам да я виждам в бронята на гордостта, с оръжието на насмешката. Презрението й прогонва моите мечти и ми възвръща боеспособността. Една-единствена подигравка в погледа й или пък изречена от устните й е в състояние да влее сила във всеки мой нерв, във всяка моя жила. Чувам приближаващи стъпки, които не са на Хенри…»
Вратата се отвори и мис Кийлдар влезе в стаята. Молбата, както изглежда, я бе заварила да бродира, защото в ръката си все още носеше иглата и ръкоделието си. Този ден не бе излизала на езда и явно го бе прекарала в уединение. Бе облечена в спретнатата си домашна рокля и копринена престилка. Това не бе предводителката на амазонките от полята, а една кротка къщовница, чието място е до камината. Мистър Мур бе изцяло господар на положението. Той можеше да се обърне към нея със строг език и хладно държане. И вероятно щеше да постъпи точно така, ако тя бе проявила дързост. Но Шърли никога не бе изглеждала по-унила — някаква младежка свенливост тегнеше върху клепачите й и забулваше страните й. Учителят стоеше смълчан.
Тя се спря по средата между вратата и писалището му.
— Викали сте ме, сър?
— Позволих си да ви повикам, мис Кийлдар… тоест да ви помоля за кратък разговор.
Тя чакаше, като в същото време продължаваше да бродира.
— Да, сър (без да вдигне поглед), за какво става дума?
— Първо седнете. Темата, която ще подема, изисква известно внимание. Едва ли имам някакво право да се впускам в нея. Може би трябваше да ви се извиня, а може би никакво извинение не би ме оневинило. Волността, която си позволих, се дължи на един разговор с Хенри. Момчето е загрижено за здравето ви — всички ваши приятели са разтревожени. Бих желал да поговорим именно по този въпрос.
— Аз съм съвсем добре — отвърна кратко тя.
— И все пак сте променена.
— Това няма значение за никого, освен за мен. Ние всички се променяме.
— Ще седнете ли? Преди известно време, мис Кийлдар, аз имах някакво влияние над вас — останало ли е нещо от него? Мога ли да считам, че това, което казвам, не се приема като проява на дързост?
— Дайте ми да чета нещо на френски, мистър Мур, мога дори да опитам някое упражнение от латинската граматика, но нека обявим примирие по всички въпроси на здравето.