Мистър Мур се наведе напред към писалището, помръдна стола и промени позата си.
— Ако не е така — попита той с някакъв нов и мек оттенък в гласа си, — тогава как е?
— Не зная.
— Знаете, но не искате да го кажете — искате да заключите всичко в душата си.
— Защото не заслужава да го споделя.
— Защото никой не може да ви даде онази висока цена, която искате за доверието си. Никой не е толкова богат, за да го откупи. Никой не притежава достойнството, ума и силата, които вие изисквате от вашия съветник. В Англия няма рамо, на което да отпуснете ръка за подкрепа, а още по-малко гръд, където ще позволите да се прислони главата ви. В такъв случай, разбира се, че ще живеете сама.
— Мога да живея сама, ако е необходимо. Но въпросът е не как да живея, а как да умра сама. Това ме измъчва много повече.
— Боите се от действието на вируса… Изправена сте пред смътната заплаха на една кошмарна участ?
Тя кимна в знак на съгласие.
— Безпокоите се съвсем по женски.
— Само преди две минути ме похвалихте за силния ми характер.
— Постъпвате като жена. Ако погледнем цялата случка по-отблизо и я обсъдим хладнокръвно, ще се окаже, сигурен съм в това, че изобщо не съществува никаква опасност за вашия живот.
— Амин! Имам огромно желание да живея, ако това е угодно на бога. Намирам живота прекрасен.
— Как може да бъде другояче с вашите дарби и природа? Наистина ли очаквате, че ще ви хване бяс и ще умрете в страшни мъки?
— Да, очаквам го и се страхувам. Но в момента не се страхувам от нищо.
— Нито пък аз за вас. Съмнявам се дали и най-малката частица на този вирус се е смесила с кръвта ви. Но дори и да е така, позволете ми да ви уверя, че при вашата младост и здраве нищо няма да ви се случи. Що се отнася до останалото, ще се постарая да разбера дали наистина кучето е било бясно. Уверен съм, че не е било.
— Не казвайте на никого, че ме е ухапало.
— А и защо трябва, след като съм сигурен, че ухапването е било толкова безвредно, колкото и порязването с това ножче за острене на моливи? Успокойте се. Ето аз съм спокоен, макар вашият живот да ми е толкова скъп, колкото и собствената ми надежда за вечно блаженство. Повдигнете лицето си.
— Защо, мистър Мур?
— Искам да видя дали сте се ободрили. Оставете ръкоделието си и вдигнете глава.
— Ето…
— Погледнете ме. Благодаря. Е, разсея ли се облакът?
— Не се боя от нищо.
— Върнаха ли се мислите ви в своята слънчева страна?
— Спокойна съм, но искам да ми обещаете нещо.
— На вашите заповеди.
— Знаете, че ако се случи най-лошото, което очаквам, не ще ме оставят да дишам от прекалени грижи. Не се усмихвайте — ще го направят, винаги постъпват така. Чичо ми ще изпадне в ужас, ще се разтрепери, ще прибегне до необмислени постъпки. Нищо по-разумно няма да му дойде на ума. Никой у дома, освен вас няма да запази самообладание. Моля ви, обещайте ми да ме подкрепите, да държите на разстояние мистър Симпсън, да не позволявате на Хенри да се доближава, за да не го нараня. На всяка цена се погрижете и за себе си — но аз няма да ви причиня нищо лошо, сигурна съм, че няма да го направя. Заключете вратата на стаята ми, за да не могат да влязат лекарите — изгонете ги, ако успеят да се вмъкнат. Не позволявайте нито на младия, нито на стария Мактърк да ме докоснат с пръст, нито пък на колегата им мистър Грейвс. И най-накрая, ако не мога да бъда усмирена, дайте ми с вашата собствена ръка някой силен опиат — такава доза лауданум, която да свърши работа. Обещайте ми да го направите!
Мур стана от писалището си, за да се ободри с няколко обиколки из стаята. Спря пред стола на Шърли, наведе се над нея и каза с нисък, многозначителен глас:
— Обещава ви всичко, за което ме молите — без ни най-малко колебание.
— Ако възникне нужда от помощта и женска ръка, повикайте икономката ми, мисис Джил. Нека тя се погрижи за тялото ми, ако умра. Привързана е към мен. Лъгала ме е много пъти и аз много пъти съм й прощавала. Сега ме обича и не би ме измамила дори и с една карфица — доверието ми я направи честна, а отзивчивостта ми — добросърдечна. Днес вече мога да се доверя на нейната честност, кураж и обич. Нея можете да повикате, ала дръжте добрата ми леля и плашливите ми братовчедки надалеч. Дайте ми дума още веднъж, моля ви.
— Обещавам.
— Вие сте добър — каза тя, вдигнала поглед към него, докато той се надвесваше с усмивка над нея.
— Така ли? Това успокоява ли ви?
— Страшно много.