Мистър Хелстоун, по него време курат на Брайърфийлд, също бе влюбен в Мери или поне я бе харесвал. Тя имаше и няколко други почитатели, защото беше красива като статуя на ангел, но бе предпочела свещеника заради поста му. Вероятно този пост му бе вдъхнал онази илюзия, която е необходима, за да направи човек фаталната стъпка към брака, и която мис Кейв не бе открила у нито един от останалите свои обожатели — млади търговци на вълна. Мистър Хелстоун нито бе изпитвал, подобно на мистър Йорк, нито пък твърдеше, че е изпитвал всепоглъщаща страст към нея. У него не се забелязваше смирената почит, която сякаш бе завладяла болшинството от ухажорите й. Той я бе видял в по-значителна степен от останалите такава, каквато е, и следователно бе господар над нея и над себе си. Тя го прие още при първото му предложение и двамата се ожениха.
Природата никога не бе предопределяла мистър Хелстоун за добър съпруг, особено когато ставаше дума за съжителство с една тиха съпруга. Той мислеше, че щом жената мълчи, значи нищо не я тревожи и тя не се нуждае от нищо. Ако не се оплакваше от самотата, то тогава самотата, колкото и продължителна да бе, не я потискаше. Ако не проронваше нито дума и не се изтъкваше, не изразяваше предпочитания към това или антипатия към онова, то в такъв случай тя не притежаваше предпочитания и антипатии и бе безсмислено човек да се допитва до вкуса й. Мистър Хелстоун и не правеше опит да разбере жените или пък да ги сравни с мъжете — те бяха различни същества, вероятно от по-нисш вид. Една жена не можеше да бъде събеседница на съпруга си, още по-малко негова довереница и най-малко негова опора. След година-две собствената му съпруга престана да бъде от някакво значение за него в каквото и да било отношение. И когато един ден тя, по негово мнение внезапно (защото почти не бе забелязал как тя линее), но по мнението на други постепенно, напусна него и този бял свят, а в съпружеското ложе остана само изстинала плът с все още прелестни очертания, той бе обзет от печал — кой може да каже колко малка бе тази печал. И все пак явно бе по-голяма, отколкото на пръв поглед, тъй като той бе мъж, когото скръбта не можеше лесно да накара да пророни сълзи. Неговият сдържан и лишен от сълзи траур възмути един стар иконом, както и една прислужница, които се бяха грижили за мисис Хелстоун по време на болестта й и които навярно бяха имали възможността да научат повече за нрава на починалата си господарка, за способността й да чувствува и обича, отколкото нейният съпруг; те коментираха над тялото на покойната, разказваха си анекдоти, доукрасяваха историята на нейната проточила се болест и истинската или предполагаема причина за това. Накратко казано, преизпълниха се с възмущение към коравосърдечния дребен човечец, който седеше с вестник в ръка в съседната стая, без да съзнава на какви хули бе станал обект.
Едва положиха мисис Хелстоун в гроба, и плъзна мълва, че била починала от разбито сърце. Скоро тя прерасна в слухове за лошо отношение, а най-накрая подробности за проява на грубост от страна на съпруга и. Тези слухове бяха лишени от всякаква правдоподобност, но това съвсем не им пречеше да се възприемат с голяма охота. Те достигнаха и до ушите на мистър Йорк, който отчасти им повярва. Той, разбира се, не изпитваше никакви приятелски чувства към щастливия си съперник. Макар и вече семеен, свързал живота си с жена, която изглеждаше пълна противоположност на Мери Кейв във всяко отношение, мистър Йорк не можеше да забрави голямото разочарование в своя живот; и когато чу, че съществото, което можеше да му бъде така скъпо, е било пренебрегвано, а може би и оскърбявано от друг, в сърцето му се появи дълбока и горчива ненавист към този друг.
Мистър Хелстоун не съзнаваше напълно същината и силата на тази ненавист — той не знаеше колко много Йорк бе обичал Мери Кейв и какво бе изпитал при загубата й, нито му бяха известни клеветите за отношението му към нея, достигнали до всяко ухо в околността, но не и до него самия. Той мислеше, че от мистър Йорк го делят само различия от политически и религиозен характер. Ако знаеше какъв бе случаят в действителност, то едва ли нещо би могло да го накара да престъпи прага на своя бивш съперник.
Мистър Йорк не поднови нравоученията си към Робърт Мур. Разговорът отдавна бе взел по-обща насока, макар че в тона на събеседниците все още се чувствуваха полемични нотки. Размирното положение в страната, различните нападения, извършени наскоро върху няколко тъкачници в околността, предоставяха достатъчен материал за спорове, тъй като всеки от тримата господа, присъствуващи в стаята, притежаваше, в по-голяма или по-малка степен, различни възгледи по тези въпроси.