«Бих могла, ако не трябваше да прощавам на себе си — бе отговорът й. — Но за да подведа един проницателен мъж до такава степен, сигурно много съм сгрешила.»
От устата ми се отприщиха думи, които вече не си спомням. Само зная, че биха искрени и че желанието и целта ми бяха да я оправдая в собствените й очи. Вината й, в този случай, бе една химера. Най-накрая тя протегна ръката си. За пръв път ми се прииска да я взема в обятията си и да я целуна. Обсипах ръката й с целувки.
«Някой ден отново ще бъдем приятели — каза тя, — след време, когато ще сте видели действията и подбудите ми във вярна светлина и не ще ги тълкувате по такъв ужасен начин. Времето може би ще ви даде верния ключ към тях — може би тогава ще съумеете да ме разберете, да, и тогава ще се помирим.»