— Вие четете на френски. Умът ви е отровен от френските романи. Попили сте френската лекомисленост.
— Земята, по която стъпвате, кънти изпод нозете ви със заплашителен кух звук. Внимавайте!
— Всичко това ще завърши с позор, рано или късно — отдавна го очаквам.
— Искате да кажете, сър, че нещо, което засяга мен, ще завърши с позор, така ли?
— Точно така, точно така. Та нали преди малко сама заявихте, че ще постъпвате така, както вие искате. Не признавате никакви правила, никакви граници.
— Абсолютна глупост! Не само глупаво, но и вулгарно!
— Обърнала гръб на приличието, вие сте готова да отправите предизвикателство в лицето на благоразумието.
— Отегчавате ме, чичо.
— Та кои, госпожице, биха могли да бъдат причините да отхвърлите предложението на сър Филип?
— Най-сетне един смислен въпрос, на който ще отговоря с удоволствие. Сър Филип е твърде млад за мен — смятам го още за момче. Всички негови роднини, а най-вече майка му, ще се разсърдят, ако той се ожени за мен — такава една стъпка би довела до скарването му с тях, защото, изглежда, светът не ме смята за равна нему.
— И това ли е всичко?
— Характерите ни не си подхождат.
— Глупости! На земята не се е раждал по-приятен джентълмен.
— Да, той е много приятен, безупречен и наистина достоен за уважение, но не може да бъде мой господар в нито едно отношение. Не бих могла да се нагърбя с грижата за неговото щастие, не бих станала пазителка на тази ценност дори да ми дават хиляди. Няма да приема ръка, която не е в състояние да ме държи в подчинение.
— Мислех, че искате да постъпвате така, както пожелаете. Вашето непостоянство просто ме изумява.
— Когато обещая да се подчинявам, това ще стане само при положение, че ще мога да спазя обещанието си. Не бих могла да се подчинявам на един младеж като сър Филип. Освен това той никога не би посмял да бъде мой господар, а винаги ще очаква аз да го напътствувам, да го направлявам — тази служба обаче съвсем не е по вкуса ми.
— Не ви е по вкуса да си придавате важност, да подчинявате, да раздавате заповеди и да управлявате?
— Чичо си — да, но не и съпруга си.
— Нима има някаква разлика?
— Разлика, макар и малка, все пак съществува. Освен това зная много добре, че един мъж, който желае да живее в мир с мен като съпруг, ще трябва да бъде и мой наставник.
— Пожелавам ви някой истински тиранин.
— Един тиранин не би могъл да ме задържи нито ден, нито час. Ще се разбунтувам, ще избягам от него ще се опълча насреща му.
— Вие сте в състояние напълно да объркате ума на всеки със собствените си противоречия.
— Явно е, че мога да объркам вашия ум.
— Казвате, че сър Филип е млад — та той е на двадесет и една.
— Съпругът ми трябва да е на тридесет и да притежава ум на четиридесетгодишен мъж.
— По-добре си изберете някой старец, някой беловлас и плешив обожател.
— Не, благодаря.
— Ще можете да правите каквото си искате с един влюбен глупак, можете да го вържете за престилката си.
— Същото мога да направя и с някое момченце, ала нямам подобни намерения. Не ви ли казах, че искам господар? Такъв, чието присъствие да ме задължава и да ме предразполага да бъда добра. Мъж, който да слага юзди на непокорния ми характер. Мъж, чиято похвала да е награда за мен, а порицанието му — наказание. Мъж, когото би било невъзможно да не обичам, но който същевременно да предизвиква моята боязън.
— И какво ви възпира, та не можете да постигнете всички тези неща със сър Филип? Той е баронет — човек с положение, имот и връзки в обществото, които далеч превъзхождат вашите. Ако говорите за интелект — той е поет, пише стихове, а това, доколкото ми е известно, вие не можете да правите, колкото и да сте умна.
— Нито титлата му, нито богатството, потеклото или пък поезията му са в състояние да му придадат силата, която описвам. Тези качества са доста леки, липсва им тежест. Малко повече здрав, солиден и практичен ум би бил много по-полезен за мен.
— Вие и Хенри сте луди за поезия. Като малка цялата пламвахте, щом само се заговореше на тази тема.
— О, чичо! Нима има нещо истински ценно в нашия свят или нещо прекрасно в бъдещия, което да не е поезия!
— Но тогава се омъжете за поет, за бога!
— Само ми го покажете и ще го направя.
— Сър Филип.
— В никакъв случай. Та вие сте почти толкова поет, колкото и той.
— Госпожице, отдалечавате се от въпроса.
— Наистина, чичо, това и исках да направя, а ще съм много радостна, ако мога да отведа и вас със себе си. Нека да не се ядосваме взаимно — не си заслужава.