Той погледна Шърли.
— Ще се радвам да науча нещо за него. Ще си дойде ли вече?
— Той е тук, в Йоркшир. Вчера мистър Йорк е ходил до Стилброу, за да го посрещне.
— Мистър Мур, да не се е случило нещо?
— Нима гласът ми е трепнал? Сега той е в Брайърмейнс и аз отивам да го видя.
— Какво е станало?
— Ако ще бледнеете така, започвам да съжалявам, че отворих дума за това. Можеше да бъде и по-лошо — Робърт е жив, но е сериозно ранен.
— О, сър! Вие сте този, който с бледен. Седнете до мен.
— Прочетете писмото. Позволете ми до го отворя.
Мис Кийлдар прочете писмото. В него се съобщаваше накратко, че предната нощ някой е стрелял по Робърт иззад зида на градината Милдийн, в подножието на бърдото; че раната била сериозна, но по всяка вероятност не смъртоносна; нищо не се знаело за покушителя или покушителите, които избягали.
— Няма съмнение — отбелязваше мистър Йорк, — че е отмъщение. Жалко, че е станал причина да се породи такава злоба, но сега е късно да се съжалява.
— Той е единственият ми брат — каза Луис, когато Шърли му върна писмо. — Не мога да не науча без тревога, че разбойници са му устроили засада и са стреляли по него като по някое диво животно иззад оградата.
— Успокойте се и не губете надежда. Той ще се оправи, зная, че ще се оправи.
С намерение да го успокои, Шърли протегна ръката си и я постави върху тази на мистър Мур, която бе отпусната върху облегалката на креслото, като я докосна леко, почти неусетно.
— Дайте ми ръката си — каза той. — Това ще е за пръв път, в минута на тежка скръб.
Без да дочака съгласие или отказ, той взе онова, за което бе помолил.
— Сега отивам в Брайърмейнс — продължи той. — Искам да прескочите до дома на пастора и да кажете на Каролайн Хелстоун за случилото се. Ще го направите ли? От вас тя ще го понесе най-леко.
— Веднага — отвърна Шърли с послушна готовност. — Да й кажа ли, че няма никаква опасност?
— Кажете й.
— Ще се върнете скоро и ще ми разкажете повече, нали?
— Или ще дойда, или ще ви пиша.
— Имайте ми доверие за Каролайн, аз ще се погрижа за нея. Ще поддържам връзка и със сестра ви, но предполагам, че тя е вече при Робърт, нали?
— Несъмнено, или поне скоро ще бъде. Довиждане засега.
— Ще издържите, каквото и да се случи, нали?
— Ще видим.
Пръстите на Шърли трябваше да се отдръпнат от тези на учителя. Луис трябваше да пусне тази ръка, която бе скрил, бе стиснал в своята.
«Мислех си, че аз ще трябва да я подкрепя — каза си той, докато крачеше към Брайърмейнс, — а всъщност тя сама ми вдъхна сили. Този израз на състрадание, това нежно докосване! Нито един горски мъх не е бил по-лек, нито един еликсир — по-съживяващ! Тази ръка лежеше кротко като снежинка и изгаряше силно като светкавица. Хиляди пъти съм копнял да я взема, да я подържа в моята. И ето че тя бе моя — държах я в своята цели пет минути. Пръстите ни вече се познават — срещнали се веднъж, те непременно ще се срещнат пак.»
Глава XXXII
Ученикът и горската нимфа
Тъй като Брайърмейнс бе по-наблизо, отколкото домът на Мур, мистър Йорк бе пренесъл младия си приятел там. Той го бе положил в най-доброто легло в дома си с такава грижовност, сякаш Мур бе някой от собствените му синове. Видът на кръвта, изтичаща от коварно нанесената рана, наистина накара сърцето на този йоркширски джентълмен да го приеме за свой син. Внезапно разигралото се събитие, високата и стройна фигура, просната гордо напряко на пътя, прекрасната южняшка глава, заровена в праха, гледката на този младеж в разцвета на силите си, прострян пред него блед безжизнен и безпомощен — именно това съчетание от обстоятелства спечели за жертвата загрижеността на мистър Йорк.
Там нямаше друга ръка, която да помогне, нямаше друг глас, който нежно да попита, друг ум, който да вземе мерки — мистър Йорк трябваше сам да извърши всичко. Тази пълна зависимост на безмълвния и облян в кръв младеж (за какъвто го смяташе той) от неговото милосърдие впрегна това милосърдие на работа по най-ефикасен начин. Открай време мистър Йорк желаеше да има власт и да я използува — сега двете му ръце властвуваха над живота на този негов събрат и това му допадаше много.
То допадна не по-малко и на неговата навъсена половинка — събитието бе напълно по силите и по вкуса й. Някои жени биха изпаднали в ужас при вида на облян в кръв мъж, който бива пренесен през прага на дома им и сложен да легне там посред нощ. Човек би предположил, че гледката би била подходяща за истеричен припадък. Ни най-малко — мисис Йорк изпадаше в истерия, когато Джеси не искаше да напусне градината, за да се залови с плетивото си, или когато Мартин заявяваше, че тръгва за Австралия, решен да извоюва свобода за себе си и да избяга от тиранията на Матю. Но едно покушение до самата й врата, един полумъртъв мъж в най-хубавото й легло — това само можеше да оправи настроението й, да повдигне духа й и да придаде на скромното й боне вид на гордо нахлупен войнишки шлем.