През по-голямата част на зимната нощ докторът и неговата свита се занимаваха с Мур. Там, до леглото му, затворени сами с него в стаята, те се трудеха и сражаваха над изтощеното тяло. Тримата бяха от едната му страна, а от другата бе Смъртта. Борбата бе жестока и продължи до пукването на зората, когато съотношението между двете воюващи сили бе толкова изравнено, че и двете можеха да претендират за победа.
Призори Грейвс и Мактърк младши бяха оставени да се грижат за пациента, докато Мактърк старши замина да търси подкрепления, които откри в лицето на мисис Хорсфол, най-добрата негова болногледачка. Той предостави Мур на грижите на тази жена, като й даде най-строги наставления относно отговорността, която плещите й трябваше да поемат. Тя прие тези наставления с каменно лице, точно както прие и креслото до главата на болния. От този момент започна нейното царуване.
Мисис Хорсфол притежаваше една добродетел — нарежданията, които получаваше от Мактърк, тя изпълняваше до последната подробност. Десетте божи заповеди не изискваха толкова безпрекословно подчинение, колкото повелите на нейния кумир. Във всяко друго отношение тя не бе жена, а истински дракон. Хортенз Мур бледнееше пред нея, а мисис Йорк се отдръпна съкрушена — при това тези жени бяха личности с достойнство в собствените си очи и с доста масивни телосложения в очите на другите. Напълно смутени от широчината, височината, костната система и мускулатурата на мисис Хорсфол, те се оттеглиха в задната част на къщата. А тя се настаняваше на горния етаж, когато пожелаеше, или пък долу, ако така предпочиташе в момента. Три пъти дневно надигаше чашка и четири пъти палеше лулата си.
Що се отнася до Мур, вече никой не смееше да се поинтересува за състоянието му сега — мисис Хорсфол бе неговата бавачка. Тя бе тази, която трябваше да се грижи за него и според общото предположение правеше това както само тя си знаеше.
Мактърк идваше да вижда Мур всяка сутрин и всяка вечер — неговият случай, усложнен по този начин от една нова злополука, се бе превърнал в случай от значителен интерес в очите на лекаря. Той възприемаше пациента си като някакъв повреден часовников механизъм и за него бе въпрос на чест да го накара да заработи. Грейвс и Мактърк младши — единствените други посетители при болния — го гледаха така, както бяха свикнали да гледат поредния обитател в помещението за дисекция в болницата на Стилброу.
Робърт Мур се бе подредил добре — измъчван от болки, в опасност, обзет от твърде голяма слабост, да се движи, и останал почти без сили, за да говори, поверен в ръцете на една жена гигант и разтушаван единствено от компанията на тримата лекари — такава бе съдбата му през смаляващите се дни и нарастващите нощи на мрачния ноември.
В началото на своето пленничество Мур се бе опитал да окаже слаба съпротива на мисис Хорсфол — той ненавиждаше гледката на огромното й тяло потръпваше от допира на грубите и ръце, но тя веднага го приучи на послушание. Съвсем не се стресна от почти двуметровото му тяло, от мъжките му мишци и жили — обръщаше го в леглото така, както някоя друга жена би обръщала пеленаче в люлката. Когато той се държеше послушно, тя го наричаше «миличък» и «добричкият ми», а когато се държеше зле, понякога го раздрусваше. Ако понечеше да проговори в присъствието на Мактърк, тя вдигаше ръка и му викаше «шшт!» също както бавачките усмиряват непослушните деца. «Поне да не пушеше и да не пиеше джин» — мислеше си той. Ала тя правеше и двете. Веднъж, в нейно отсъствие, той подхвърли на Мактърк, че тази жена «си попийва».
— Ха, драги ми господине! Че всички го правят — бе отговорът, който Мур получи за усилията си. — Но Хорсфол има това добро качество — добави лекарят, — че пияна или трезва, тя никога не забравя да ми се подчинява.
Най-сетне късната есен отмина. Мъглите и дъждовете и отнесоха далеч от Англия своята печал и своите сълзи. Ветровете й отлетяха, за да въздишат по други краища на света. След ноември настана дълбока зима, а тя доведе със себе си ведрина, спокойствие и скреж.