Тя го подминава, без да продума. Разбира се, че ще постъпи така — всички жени са ужасни горделивки, а той не познава по-надута кукла от тази Каролайн Хелстоун. Мисълта едва се е зародила в главата му, когато дамата прави обратно онези две крачки, с които го е подминала, и повдигайки воала си, спира поглед върху лицето му, като пита нежно:
— Не сте ли един от синовете на мистър Йорк?
Никакво доказателство, представено от човек, не би могло да убеди Мартин, че се бе изчервил, когато го заговориха; и все пак той се изчерви, при това до ушите.
— Да — отвърна рязко той, решен да дочака високомерно развоя на събитията.
— Вие сте Мартин, нали? — гласеше следващият въпрос.
Той едва ли можеше да бъде по-удачен — едно обикновено изречение, казано, без каквато и да е преструвка, дори малко свенливо. Но въпросът прозвуча в хармония с природата на момчето и го омагьоса като музика.
Мартин притежаваше изострен усет за собствената си самоличност — стори му се съвсем правилно и логично, че девойката го отдели от братята му. Подобно на баща си той мразеше церемониалността; намираше за съвсем естествено една дама да се обърне към него с «Мартин», а не с «мистър Мартин» — обръщение като последното би я лишило завинаги от благоразположението му. По-лоша от церемониалността, ако това изобщо бе възможно, беше другата крайност — свойското фамилиарничене; затова пък едва доловимата нотка на свенливост, лекото колебание — тези неща му се струваха съвършено уместни.
— Аз съм Мартин — каза той.
— Добре ли са майка ви и баща ви? (Цяло щастие бе, че тя не каза «мама» и «татко», това би провалило всичко.) А Роуз и Джеси?
— Предполагам, че да.
— Братовчедка ми Хортенз е още в Брайърмейнс, нали?
— О, да!
Мартин се усмихна едва-едва и леко изпъшка — дамата отвърна на неговата полуусмивка, тъй като можеше да се досети какво отношение имат към Хортенз синовете на мистър Йорк.
— Майка ви разбира ли се с нея?
— Те са тъй единодушни по въпроса за прислугата, че е невъзможно да не си допаднат една на друга!
— Тази вечер е студено.
— Защо сте излезли толкова късно?
— Загубих се в гората.
Най-сетне на Мартин бе предоставена възможност да се възползува от ироничния си смях.
— Загубили сте се в голямата гора на Брайърмейнс! В такъв случай заслужавате никога да не намерите пътеката.
— Никога не съм била тук преди и предполагам, че съм навлязла незаконно в чуждо владение. Бихте могли да съобщите за мен, ако пожелаете, Мартин, и тогава ще ме глобят — тази гора е на баща ви.
— Струва ми се, че това ми е известно. Но щом сте проявили такава наивност, че да се загубите, аз ще ви изведа.
— Няма нужда — вече намерих пътеката и ще се оправя. Мартин (малко забързано), как е мистър Мур?
До ушите на Мартин бяха стигнали някои слухове и сега му дойде наум, че може да се позабавлява, като си направи един експеримент.
— Умира. Нищо не може да го спаси. Няма никаква надежда!
Тя отметна воала си. Погледна го в очите и каза:
— Умира!
— Умира. Жените вкъщи, майка ми и останалите, направили нещо с превръзките му и това бил краят — ако не били те, щял да се оправи. По мое мнение трябва да ги арестуват, да ги затворят, да ги осъдят и най-малкото да ги откарат в Австралия.
Вероятно девойката не бе чула тази присъда — тя стоеше неподвижна. След около две минути пое напред, без да продума, без сбогом или някакви въпроси. Това съвсем не бе забавно, а и Мартин не бе очаквал подобна развръзка; бе се надявал да види сцена на драматизъм и патос. Едва ли си струваше да плаши момичето, ако то нямаше намерение да му достави съответното удоволствие. Той извика:
— Мис Хелстоун!
Тя не го чу и не се обърна. Момчето се завтече след я и я настигна.
— Почакайте! Разтревожихте ли се от това, което ви казах?
— Вие не знаете нищо за смъртта, Мартин. За мен вие сте твърде малък, за да разговарям с вас за такова нещо.
— Повярвахте ли ми? Но аз просто се пошегувах! Мур яде за трима — винаги му приготвят ястия от саго или тапиока, или някое друго вкусно ядене. Аз никога не влизам в кухнята, но на огъня постоянно ври тенджера, в която за него се готви нещо по-специално. Даже смятам в скоро време да се престоря на ранен войник, за да се изсипе и върху мен такъв рог на изобилието.