— Мартин! Мартин! — Тук гласът й потрепери и тя се спря. — Постъпката ви е безкрайно лоша, Мартин, вие едва не ме убихте.
Тя отново спря, за да се облегне на едно дърво, трепереща и бледа като смъртта.
Мартин я наблюдаваше с неизразимо любопитство. От една страна, за него бе, както сам би се изразил, «живо» удоволствие да види всичко това — то му разкри толкова много неща, а напоследък той с особена охота разкриваше тайни. От друга страна, то му напомни какво бе изпитал веднъж, когато бе чул жалната песен на женския кос за малките птиченца, които Матю бе смачкал с камък, а това чувство никак не бе приятно. Тъй като не бе в състояние да намери нещо подходящо, което да каже, за да я успокои, той започна да прехвърля в ума си нещата, които би могъл да направи. Усмихна се и момчешката му усмивка придаде странна прозрачност на лика му.
— Еврика? — извика Мартин. — Ще уредя всичко! Сега сте по-добре, мис Каролайн. Хайде, тръгвайте! — подкани я той.
Без да съобрази, че за мис Хелстоун едва ли би било толкова лесно, колкото за самия него, да се катери през огради или да прескача плетища, той я преведе по една пряка пътека, водеща до зид без врата. Последицата от това беше, че момчето трябваше да й помогне да преодолее някои доста трудни препятствия, и докато роптаеше против безпомощността й, на него страшно много му харесваше да бъде полезен с нещо.
— Мартин, преди да се разделим, кажете ми сериозно и честно дали Мур е по-добре.
— Колко много мислите за този Мур!
— Не… но… мнозина от приятелите му могат да ме попитат, а аз бих искала да им дам правдив отговор.
— Можете да им кажете, че вече е по-добре, само че е ленив. Можете да им кажете, че на обед яде овнешки пържоли, а за вечеря му се предлагат най-отбрани плодове. Една вечер докопах таблата, която носеха нагоре за него, и изядох половината от нещата там.
— А кой се грижи за него, Мартин? Кой го гледа?
— Кой го гледа, а? Голямото бебе! Гледа го една жена, която е кръгла и голяма колкото най-голямата ни бъчва за вода — една груба и твърде неблагосклонна дърта вещица. Не се съмнявам, че го подрежда добре — никого не пуска при него и го държи главно на тъмно. Струва ми се, че доста го поотупва в онази стая. Понякога, когато съм в леглото, се заслушвам и мисля, че чувам как го налага. Трябва да видите юмрука й — само в едната си длан може да сграбчи половин дузина ръчички като вашата. Все пак въпреки пържолите и желетата, които получава, не бих искал да съм на негово място. И всъщност, ако питат мен, тя изяжда повечето от храната, която качват горе за мистър Мур, Дано не го умори от глад.
Дълбоко мълчание и размисъл от страна на Каролайн и лукаво любопитство от страна на Мартин.
— Предполагам, че вие не го виждате, Мартин?
— Аз? Не, аз не се интересувам от него.
Отново мълчание.
— Не идвахте ли вие заедно с мисис Прайър преди около пет седмици да питате за него? — отново проговори Мартин.
— Май искахте да се качите тогава горе, нали?
— Наистина искахме и молихме за това, но майка ви не ни пусна.
— Да, не ви пусна. Чух за това. Отнесла се е с вас така, както й доставя удоволствие да се отнася от време на време с гостите — нахокала ви е и ви е отпратила.
— Не беше много любезна, но вие знаете, Мартин, че сме роднини и че е съвсем естествено да се интересуваме от мистър Мур. Но тук трябва да се разделим — вече сме пред портата на баща ви.
— Чудесно — и какво от това? Ще ви изпратя до дома ви.
— Ще се чудят къде сте, защо не сте се прибрали до сега?
— Нека… Предполагам, че и сам мога да се погрижа за себе си.
Мартин знаеше, че вече нямаше да му се размине строгото назидание, придружено със сух хляб и чай за вечеря. Нямаше значение — вечерта му бе подарила едно приключение и това бе по-добре, отколкото топли кифлички и препечен хляб.
Той проводи Каролайн до дома й. По пътя обеща да отиде и да види мистър Мур въпреки дракона, който пазеше стаята му, и уговори час на другия ден, когато Каролайн щеше да дойде в гората на Брайърмейнс, за да получи вести от него — двамата щяха да се срещнат до едно дърво. Планът едва ли щеше да доведе до нещо, но при все това му се нравеше.
Когато се прибра, той си получи сухия хляб и назиданието, а след това го отпратиха рано в леглото. Момчето понесе наказанието си с истински стоицизъм.
Преди да се качи в стаята си, Мартин отиде тайно в трапезарията. Това смълчано, студено и представително помещение се използуваше рядко, тъй като семейството се хранеше в задната столова. Той застана пред камината и вдигна свещта си, за да освети двата портрета на стената — рисунки на две женски глави. Едната притежаваше спокойна красота — щастлива и невинна, а другата бе по-хубава, но в изражението й се четеше униние и безнадеждност.