— Мартин, вярвам ви.
— Никога не сте казвали по-добра дума. Позволете ми да поема шала ви — ще изтупам снега от него и ще го изсуша. Измокрена сте и ви е студено на горния етаж огънят гори. Готова ли сте?
— Да.
— Вървете след мен.
Той остави обущата си на изтривалката и изкачи стълбището по чорапи. Каролайн се прокрадна след него с безшумни стъпки — пред тях се намираше галерия с коридор. В дъното на коридора Мартин се спря пред една врата и почука. Наложи се да почука втори и трети път, докато мъжки глас, познат на едного от двамата навън, най-сетне каза:
— Влез.
Момчето бързо се шмугна вътре.
— Мистър Мур, една дама е дошла да пита за вас. Никоя от жените не е наоколо, освен това днес е ден за пране и прислужниците са в задната кухня, покрити от главата до петите със сапунена пяна, затова я поканих да се качи горе.
— Тук ли, сър?
— Тук, сър. Но ако възразявате, тя може пак да слезе долу.
— Нима тук е подходящо място за дами или пък аз мога да я приема в този вид, смешни момко?
— В такъв случай ще я отпратя.
— Почакайте, Мартин! Коя е тя?
— Баба ви от замъка на река Шелда във Фламандия, за която мис Мур винаги си спомня.
— Мартин — чу се най-тих шепот откъм вратата, — не говорете глупости.
— Там ли е тя? — бързо попита Мур, дочул този лек шум.
— Там е, готова да припадне — застанала е на изтривалката пред вратата и е потресена от отсъствието на роднинска обич у вас.
— Вижте какво, Мартин, не мога да разбера дявол ли сте, или паж? Как изглежда тя?
— По-скоро като мен, отколкото като вас, тъй като е млада и красива.
— Поканете я вътре. Чувате ли?
— Влезте, мис Каролайн.
— Мис Каролайн! — повтори Мур.
А когато мис Каролайн влезе, тя бе посрещната насред стаята от една висока, слаба и изтощена фигура, която сграбчи и двете й ръце.
— Давам ви четвърт час — каза Мартин, като се оттегляше, — нито минутка повече. Кажете си каквото имате да си казвате в рамките на това време. А докато то изтече, аз ще бъда в галерията. Никой няма да дойде, ще ви пазя. Ако пък настоявате да останете заедно по-дълго време, тогава не отговарям.
Той затвори вратата. В галерията се почувствува като крал — никога преди не се бе впускал в приключение, което да му харесва толкова много. Никое друго приключение не го бе изпълвало с такава важност, нито пък го бе заинтригувало до такава степен.
— Най-сетне дойдохте — каза изнемощелият мъж, впил хлътналите си очи в своята посетителка.
— Очаквахте ли ме преди?
— Цял месец — почти два месеца с вас бяхме тъй близо. Аз страдах, Кари, прекарах дълго време в опасност и мъка.
— Не можех да дойда.
— Не можехте ли? Но домът на чичо ви и Брайърмейнс са толкова близо — делят ги само две мили.
Лицето на девойката, към която бяха отправени тези косвени укори, изразяваше болка и удоволствие — опитът й да се защити й носеше радост и горчивина.
— Като казах, че не можех да дойда, имах предвид, че не можех да ви видя, тъй като майка ми и аз дойдохме още в деня, когато научихме за случилото се. Тогава мистър Мактърк ни каза, че е невъзможно да се допуснат чужди хора при вас.
— А след това? Във всеки хубав следобед през многото изминали седмици напрягах слуха си. Нещо тук, Кари (с ръка на гърдите си), ми подсказваше, че е невъзможно да не сте помислили за мен. Не защото заслужавам това, а защото сме стари познати, защото сме братовчеди.
— Идвахме пак, Робърт. Мама и аз идвахме пак.
— Идвахте ли? О, това трябва да се чуе. Щом сте идвали отново, ще седнем и ще поговорим за това.
Те седнаха. Каролайн придърпа стола си към неговия. Сега въздухът навън представляваше непрогледна пелена от снежинки — вятърът, дошъл от Исландия ги въртеше в лудешки танц. Двамата нямаха уши за воя на вилнеещата хала, нито очи за белите облаци подгонени от нея — всеки от тях бе завладян само от едно: присъствието на другия.
— Значи майка ви и вие сте идвали отново?
— И мисис Йорк се отнесе много особено с нас. Помолихме да ви видим. «Не — каза тя, — не в моя дом. В момента аз отговарям за живота му и няма да позволя да го загубя заради половин час празни приказки.» Но не бива да ви разказвам всичко, което ни каза тя — то бе доста неприятно. И все пак ние дойдохме отново — мама, мис Кийлдар и аз. Мислехме, че този път ще надделеем, тъй като бяхме три срещу една — Шърли бе на наша страна. Мисис Йорк обаче ни посрещна на нож.