— Излизайте! — извика Мартин, като отвори вратата. — Хайде, изминаха двадесет минути вместо четвърт час.
— Тя няма да се помръдне от мястото си, глупчо.
— Не смея да остана повече, Робърт.
— Обещавате ли ми, че ще дойдете пак?
— Не, не може — отвърна Мартин. — Не трябва да ви става навик, имам си достатъчно други главоболия. Един път е добре, но не желая да го повторя.
— Вие няма да го повторите?
— Шшт! Не го ядосвайте — ако не беше той, днес нямаше да можем да се видим. Но ще дойда пак, ако имате желание.
— Това е желанието ми, единственото ми желание — единственото, което мога да изпитам.
— Тръгвайте веднага. Чух майка ми да кашля, да става от леглото и да стъпва на пода. Само да ви хване на стълбището, мис Каролайн! Няма да си вземате довиждане (Мартин застана между нея и Мур) — трябва да бягате.
— Шалът ми, Мартин.
— У мен е. Ще ви го наметна, когато стигнете вестибюла.
Той ги раздели. Не им позволи да се сбогуват, и им остави само това, което можеше да се изрази с поглед. Почти понесе Каролайн надолу по стъпалата. Във вестибюла уви шала й около нея и само ако подът на галерията не бе изскърцал под стъпките на майка му и ако онова чувство на стеснителност, продиктувано от истинския, естествен, а следователно и благороден порив на момчешкото му сърце, не го бе възпряло, той щеше да поиска наградата си, щеше да каже: «А сега, мис Каролайн, за всичко това ме възнаградете с една целувка.» Но преди устните му да произнесат думите, тя вече бе прекосила заснежения път, като по-скоро докосваше, отколкото газеше в преспите.
— Тя ми е длъжница и аз ще получа своето.
Той се позалъга, като си каза, че се бе провалил поради обстоятелствата, а не поради липса на смелост. Заблуждението бе едно от характерните качества на такива натури и Мартин се смяташе за по-лош, отколкото бе в действителност.
Глава XXXIV
Домашни крамоли или забележителен пример за религиозно усърдие
Вкусил веднъж от силното вълнение, Мартин поиска втора глътка; опознал веднъж сладостта на силата, той не желаеше да се раздели с нея. Мис Хелстоун — тази девойка, която винаги бе наричал грозна и чийто лик сега непрекъснато бе пред очите му ден и нощ, в мрак и на слънчева светлина — бе престъпила прага на душата му. Терзаеше го мисълта, че е възможно посещението никога да не се повтори.
Макар и да ходеше на училище, Мартин не бе обикновен ученик — съдбата му бе отредила живот на особняк. Няколко години по-късно той положи големи усилия, за да се издокара по образеца на останалия свят, ала това никога не му се удаде — остана белязан от знака на неповторимостта. Сега седеше безучастно на чина си в училище, като се питаше наум как да прибави още една глава към току-що започнатия роман в своя живот — все още не му бе известно колко много започнати «романи за цял живот» са предопределени никога да не просъществуват след първата или най-много след втората си глава. Съботния следобед той прекара в гората с книгата с приказки и с онази неписана книга на собственото си въображение.
Враждебното чувство, с което Мартин обикновено посрещаше приближаването на неделята, не говореше за особена набожност. Макар да не бяха пламенни привърженици на официалната църква, майка му и баща му не пропускаха веднъж на този свещен ден да запълнят своята дълга скамейка в църквата на Брайърфийлд с цялото си домочадие. На теория мистър Йорк поставяше наравно всички секти и църкви. Според мисис Йорк палмата на първенството държаха моравските братя и квакерите заради трънения венец на смирението, който тези особи носеха на главите си; никой не бе чувал обаче мистър или мисис Йорк да са пристъпяли прага на някое сектантско сборище.
Мартин, както вече качах ненавиждаше неделята, защото утринната служба бе дълга, а проповедта съвсем не бе по вкуса му. Но през този съботен следобед размислите сред горския пущинак разкриха едно неподозирано до този момент очарование на идващия ден.
В неделя сутрин снегът бе много дълбок — толкова дълбок, щото по време на закуската мисис Йорк оповести убеждението си, че за децата, и за момчетата и за момичетата, би било по-добре да си останат у дома, както и решението си, че вместо да ходят на църква, те трябва да седят в мълчание цели два часа в задната всекидневна, докато Роуз и Мартин един след друг четат проповеди — проповедите на Джон Уезли, Последният, в качеството си на реформатор и пламенен проповедник на нови религиозни идеи, бе спечелил както нейното уважение, така и това на съпруга й.