— Роуз да прави каквото си ще — каза Мартин, без да вдигне поглед от книгата, която според тогавашния си навик, а и по-късно в живота си, четеше, докато закусваше.
— Роуз ще прави това, което й се казва, както и ти, Мартин — отсече майката.
— Аз отивам на църква.
Така отвърна синът й с онова неописуемо спокойствие на един истински Йорк, който знае какво иска и как да го постигне, а ако се намери притиснат до стената и няма спасителен изход, ще се остави да бъде премазан, но никога няма да капитулира.
— Времето не е подходящо — каза бащата.
Никакъв отговор — младежът продължи усърдно да чете, като бавно отчупваше хляба и отпиваше от млякото си.
— Мартин не обича да ходи на църква, но има нещо, което обича още по-малко, и това е да се подчинява — каза мисис Йорк.
— Обладан съм от чиста опърничавост, така ли?
— Да, точно така.
— Мамо, не сте права.
— А от какво си обладан тогава?
— Причините са няколко и са доста сложни. За да ви обясня всичко, ще трябва да разкрия пред вас последната тайна на душата си.
— Чуйте Мартин! Чуйте го! — извика мистър Йорк. Ще трябва да направя от това момче адвокат — природата му е писала да си вади хляба с езика. Хестър, третият ти син непременно трябва да надене адвокатската тога, защото притежава всички необходими качества за това — безочливост, самонадеяност и способността да бълва потоци от думи.
— Малко хляб, ако обичаш, Роуз — помоли Мартин с подчертана сериозност, спокойствие и безразличие.
Естественият глас на момчето бе нисък и жаловит, а по време на «мрачните му настроения» едва ли бе по-силен от шепота на някоя дама. Колкото по-опърничаво бе настроението, толкова по-нежен и по-печален бе гласът му. Мартин дръпна звънеца и любезно помоли за обущата си.
— Но, Мартин — започна да го увещава баща му, целият път е осеян с преспи и е почти невъзможно да се мине през тях. Е, добре, момко — продължи той, видял, че момчето се надигна, когато църковната камбана започна да бие, — това е случай, в който за нищо на света няма да скърша волята на едно упорито момче. Непременно иди на църква. Освен преспите под краката навън има безмилостен вятър и смразяваща снежна виелица. Излез да се пребориш с нея, щом я предпочиташ пред топлата камина.
Мартин мълчаливо пое наметалото, вълнения шал и шапката си и хладнокръвно излезе навън.
— Баща ми има повече разум, отколкото майка заяви момчето. — Как липсва той на жените! Те забиват гвоздеи в живата плът, като си мислят, че удрят с чука по безчувствен камък.
Мартин стигна рано в църквата.
«Ако времето я уплаши (това си е една истинска декемврийска буря) или пък ако онази мисис Прайър не й разреши да излезе и аз не я видя след всичко това, ще се ядосам истински. Но независимо какво има навън — буря или ураган, градушка или поледица, — тя е длъжна да дойде. И ако нейният ум е достоен за очите и чертите на лицето й, тя ще дойде — ще дойде заради възможността да ме види, както и аз съм дошъл за това. Ще поиска да чуе нещо за проклетия си любим, както аз ще искам да вкуся онова, в което по моему се заключава целият смисъл на живота, цялата му същина. Аз смятам, че да живееш без приключения, е все едно да пиеш изветряла бира вместо шампанско.»
Той се огледа. В студената и тиха църква нямаше никой, освен една старица. Със заглъхването на камбанните удари започнаха да се появяват един по един възрастни енориаши, които смирено заемаха празните места. Само най-слабите, най-възрастните и най-бедните остават верни на майката — църква въпреки капризите на времето. Така и в тази ужасна сутрин не дойде нито едно от заможните семейства, не се появи нито една от техните карети — редиците от запазени столове с възглавнички бяха празни. Само по голите дъбови скамейки се бяха наредили беловласи възрастни люде и изнемощели бедняци.
«Ще си навлече презрението ми, ако не дойде» — промърмори Мартин на себе си кратко и свирепо.
Широкополата шапка на пастора бе преминала през вратата — мистър Хелстоун и помощникът му се намираха зад олтара.
Камбаните спряха да бият, пюпитърът се запълни, вратите се затвориха и службата започна. Мястото, определено за семейството на пастора, остана празно — тя не бе дошла. Мартин я презря.
«Недостойна твар! Празно същество! Обикновена измамница! И тя е като всички момичета — слаба, егоистична и повърхностна!»
Това бе литургията на Мартин.
«Тя не прилича на портрета вкъщи — очите й не са големи и изразителни, носът й не е прав, нежен и с гръцки профил, устата й не притежава онова очарование, което очаквах и за което си мислех, че би могло да ме извади от мрака на най-лошите ми настроения. Какво е тя? Една хартийка за намотаване на кълбета, кукла, играчка, с една дума — момиче!»