Така погълнат бе този млад циник, че забрави да се изправи, когато трябваше, и все още се намираше в характерна молитвена поза, след като молитвата бе вече привършила и бе подет първият химн. Обстоятелството, че бе уловен в подобно положение, съвсем не допринесе за успокоението му — той скочи на крака цял залят от руменина (към подигравките бе чувствителен като момиче). И за зла участ в този момент църковната врата отново се отвори и местата между скамейките започнаха да се изпълват — в църквата се разнесе топуркането на сто малки нозе. Това бяха учениците от неделното училите. През зимата в Брайърфийлд обикновено държаха тези деца на топло, докато дойдеше време за причастието и проповедта — чак тогава ги въвеждаха в църквата.
Най-напред бяха настанени най-малките, а накрая, когато момчетата и по-малките момичета бяха подредени, когато под засилващите се звуци на органа гласовете на хора и богомолците се сляха в прочувствен химн, през църковната врата тихо влезе група от млади девойки, които завършиха процесията. След като се убеди, че всички са седнали, учителката им се отправи към скамейката на пастора. Сивото наметало и малката боброва шапка бяха познати на Мартин — това бе костюмът, който очите му болезнено бяха очаквали да съзрат. Мис Хелстоун не бе позволила на бурята да й попречи — въпреки всичко тя бе дошла на църква. Вероятно Мартин сподели радостта си с молитвеника — във всеки случай той скри лицето си там в продължение на две минути.
Радостен или не, Мартин намери време да й се ядоса още веднъж преди края на проповедта — тя нито веднъж не отправи поглед към него или поне той не бе имал щастието да срещне очите й.
«Ако — каза си той, — ако не ме забележи, ако покаже, че не занимавам мислите й, тогава мнението ми за нея ще стане по-лошо и по-неблагоприятно от всякога. Страшно жалко ще е, ако е дошла заради учениците от неделното училище с овчите им физиономии, а не заради мен или пък заради оня мършав дългуч Мур.»
Проповедта привърши, благословията бе произнесена, богомолците се разотидоха, а тя не се бе приближила до него.
Чак сега, когато се запъти към дома си, Мартин почувствува пронизващите игли на снежната вихрушка и ледения дъх на източния вятър.
Най-краткият му път минаваше през едно поле — той бе опасен, защото никой не бе минавал по него преди. Но Мартин нехаеше и се запъти именно оттам.
Близо до втората ограда имаше островче от дървета. Чадър ли бе онова, което се виждаше там? Да, чадър, който едва устояваше срещу поривите на вятъра, а зад него плющяха краищата на сиво наметало. Мартин ехидно се усмихна, докато с мъка се катереше нагоре по стръмния склон на затрупаното със сняг поле, което криеше такива изпитания за краката, сякаш бе част от подстъпите към вулкана Етна. Лицето му имаше неподражаемо изражение, когато, стигнал до оградата, той хладнокръвно се настани върху нея и започна следния разговор — разговор, който му се искаше да трае вечно.
— Мисля, че ще е по-добре да сключим една сделка, да ме замените за мисис Прайър.
— Не бях сигурна дали ще минете оттук, Мартин, но реших да опитам. Немислимо е човек да размени няколко думи на спокойствие в църквата или в църковния двор.
— Съгласна ли сте? Дайте мисис Прайър на майка ми, а пък аз ще надяна полата й, а?
— Ако мога да ви разбера! Защо се сетихте за мисис Прайър?
— Наричате я «мамо», нали?
— Тя ми е майка.
— Не е възможно. Сигурно е много немарлива и негрижовна майка — мога да бъда пет пъти по-добра майка от нея. Смейте се колкото си искате — нямам нищо против да ви гледам как се смеете. Зъбите ви — мразя грозни зъби, но вашите са прекрасни като бисерна огърлица, при това огърлица, чиито бисери са превъзходни, равни и отлично подбрани.
— Мартин, какво ви става? Мислех, че мъжете от вашето семейство никога не правят комплименти.
— Не са правили до това поколение. Но чувствувам, че май съм призван да тласна в нова посока развитието на рода Йорк. Малко ми поомръзнаха собствените ми прадеди. Семейството ни съществува от четири века — все приказки за Хайрам, който бил син на Хайрам, които бил син на Самюъл, който бил син на Джон, който пък бил син на Зерубабъл Йорк. Всички, от Зерубабъл до последния Хайрам, са били такива, какъвто е баща ми във вашите очи. Преди това е имало един Годфри — притежаваме портрета му, той виси в стаята на Мур. Прилича на мен. Нищо и знаем за характера му, но съм сигурен, че се е различавал от този на неговите потомци. Има дълга къдрава коса и е облечен с вкус, като кралски кавалер. Казах ви, че прилича на мен следователно не е необходимо да добавям, че е с красива външност.