— Толкова по-добре, без него се намирате в много по-голяма безопасност. Лека нощ.
— Защо винаги трябва да си тръгвате, Лина, тъкмо когато най-много желая да останете?
— Защото най-много искате да задържите нещо тогава, когато е най-сигурно, че ще го загубите.
— Нека ви кажа само още една дума. Погрижете се за собственото си сърце. Чувате ли ме?
— Няма никаква опасност.
— Не съм убеден в това. Ами платоническият пастор?
— Кой? Малоун ли?
— Сирил Хол. Неведнъж сърцето ми болезнено се е свивало от ревност заради него.
— А пък вие флиртувате с мис Ман — онзи ден тя ми показа едно цвете, подарък от вас. Фани, аз съм готова.
Глава XXXVI
Написана в учебната стая
Както се оказа, съмненията на Луис Мур, че мистър Симпсън незабавно ще опразни Фийлдхед, почиваха на солидна основа. Още на другия ден след грандиозната кавга заради сър Филип Нанъли бе скалъпено някакво помирение между чичо и племенница. Шърли, чиято душа никога не й позволяваше да бъде или да се покаже негостоприемна (освен в единствения случай с мистър Дън), помоли цялата свита да остане още малко. Молбата й бе тъй настойчива, че стана ясно едно: желанието й за това бе подплатено от някаква основателна причина. Повярваха й. И наистина чичо й не можеше да си позволи да я остави съвсем без надзор, предоставяйки й по този начин пълната свобода да се омъжи за Робърт Мур веднага щом този джентълмен би бил в състояние (мистър Симпсън усърдно се молеше това никога да не се случи) да възобнови предполагаемите си претенции за нейната ръка. И тъй — всички останаха.
В първоначалната си ярост срещу всички членове на семейство Мур мистър Симпсън така се бе отнесъл към Луис, че този човек, който умееше да понася тежък труд и страдания, но не търпеше груба безочливост, веднага бе напуснал службата си на възпитател и се бе съгласил да се върне единствено докато траеше пребиваването на семейството в Йоркшир — молбите на мисис Симпсън пред него стигнаха само дотук. Собствената му привързаност към неговия ученик бе допълнителен мотив за тази постъпка. Вероятно той имаше и трети мотив, по-силен от другите два, вероятно щеше да му бъде трудно да напусне Фийлдхед точно в този момент.
За известно време нещата вървяха доста гладко: здравословното състояние на мис Кийлдар се подобри, духът й възвърна жизнеността си — Мур бе съумял да я освободи от всякакви нервни страхове. И наистина от мига, в който му се бе доверила, сякаш всяко нейно опасение отлетя надалеч — на душата й олекна, а поведението й стана безгрижно като на дете, което, незаето с мисли за живота и смъртта, е поверило всякаква отговорност на родителите си. Двамата с Уилям Фарън (чрез него Луис Мур се бе постарал да научи нещо за състоянието на Фебе) стигнаха до заключението, че кучето не е бясно и че само лошото отношение към него е прогонило животното от дома му, тъй като не бе тайна, че неговият господар имаше навика често да му нанася жестоки побои. Не се знаеше дали заключението им отговаря на истината, или не — конярят и горският пазач твърдяха обратното; и двамата настояваха, че ако болестта на кучето не представлявала истински случай на бяс, то значи такава болест не съществувала въобще. Но Луис Мур се отнесе скептично към подобно доказателство — той съобщи на Шърли само окуражаващите новини и тя му повярва. Не се разбра кое е било вярно, но едно нещо бе сигурно — в нейния случай ухапването се оказа безвредно.
Измина ноември, дойде декември — сега вече семейство Симпсън наистина се приготвяше за тръгване. Беше абсолютно необходимо да се върне у дома си до Коледа. Прислугата стягаше багажа и всички щяха да си заминат само след няколко дни. В една зимна вечер, по време на последната седмица от престоя им, Луис Мур отново извади малкия си неизписан бележник и започна да разговаря с него така:
«Тя е по-прекрасна от всякога. След разсейването на малък облак изчезнаха бледнината по страните й и временното и униние. Чудесно е да видиш колко бързо магическата енергия на младостта възстанови жизнеността й и съживи цвета у нея.»
След закуска тази сутрин, когато я видях, чух и, така да се каже, я почувствувах с всяка фибра на тялото си, изоставих слънчевото й присъствие и влязох в хладната гостна. Като взех в ръка едно малко позлатено томче, открих, че то е сборник със стихове. Прочетох едно или две стихотворения и дали магията бе у мен или стиховете, не зная, но душата ми се извиси, пулсът ми зачести и цял пламнах въпреки хладния въздух. Аз също съм все още млад, макар тя да казва, че никога не ме е смятала за млад, аз съм едва на тридесет години. Съществуват мигове, когато животът — и единствената причина за това е моята младост — ме посипва с прекрасните си цветове.