Бе време за урок и аз влязох в учебната стая. Сутрин тази стая е доста приятна — тогава слънчевите лъчи проникват през ниската решетка на прозореца, учебниците и тетрадките са подредени, няма разхвърляна хартия наоколо, огънят в камината гори с ясен и чист пламък, още не е паднала пепел и не се е натрупала жарава. Заварих там Хенри, който бе довел със себе си мис Кийлдар.
Вече казах, че е по-прекрасна от всякога — наистина е така. Една пленителна роза — не ярка, а по-скоро нежно румена — е разцъфнала по страните й. Очите й, винаги тъмни, ясни и изразителни, сега мълвят на език, който не мога да предам — това са слова видени, а не чути, с които навярно ангелите разговарят помежду си, когато настава «тишина на небето». Косата й винаги е била тъмна като нощта и прекрасна като коприна, а шията й — бяла, изящна и гладка, но сега и двете излъчват някакво ново очарование. Къдриците й са ефирни като сянка, а раменете, върху които се сипят, притежават грацията на богиня. Някога само виждах красотата й, а сега я чувствувам.
Хенри повтаряше урока си пред нея, преди да го разкаже на мен; една от ръцете й държеше учебника, а той я бе уловил за другата. Това момче се ползува с повече привилегии, отколкото му се полагат — осмелява се да дава и да получава милувки. Какво снизхождение и състрадание проявява тя към него! Прекалено много е — ако това продължи, след няколко години, когато душата на Хенри е вече душа на възрастен, той ще я постави пред нейния олтар, както аз направих с моята.
Видях погледа й да трепва, когато влязох, но тя не повдигна лице — сега почти не ме поглежда в очите. Като че ли става и все по-мълчалива — рядко говори с мен, а когато съм край нея, разговаря малко и с останалите. В моменти на мрачно настроение отдавам тази промяна на безразличие, неприязън — какво ли не! В мигове на радост я тълкувам по друг начин — казвам си, че ако бях равен с нея, бих открил свенливост в това смущение, а в свенливостта — любов. Но имам ли право да търся любовта й при моето положение? Какво бих могъл да сторя с нея, ако я открия?
Тази сутрин поне посмях да си осигуря един час разговор с нея. Не само се осмелих да го пожелая, а направо го поисках и призовах самотата да ни пази. Съвсем решително повиках Хенри до вратата и без колебание му казах: «Вървете, където пожелаете, момчето ми, но не се връщайте тук, докато не ви повикам.
Забелязах, че Хенри не прие с радост освобождаването си — момчето е още младо, но умее да мисли. Замисленият му поглед понякога странно се спира на мен — Хенри наполовина усеща кое ме свързва с Шърли и наполовина отгатва, че в сдържаността, с която тя се отнася към мен, се крие наслада, много по-скъпа за душата, отколкото всички ласки, които той получава. Този млад, куц и полувъзмъжал лъв би надавал рев към мен от време на време за това, че съм укротил лъвицата му и съм неин пазач, ако дисциплината, към която е приучен, и инстинктивната му привързаност не потискаха у него желанието да го стори. Върви, Хенри. Ти трябва да се научиш да приемаш дела си от горчилката на живота заедно с всички потомци на Адам, които са минали преди теб или пък ще дойдат след теб. Твоята съдба не може да бъде изключение от тази на останалите ни събратя — бъди благодарен, че са пренебрегнали любовта ти така рано, преди да се е превърнала в страст. Един час лошо настроение, един пристъп на завист са достатъчни, за да изразят това, което изпитваш. Ревността, палеща като слънцето над хоризонта, Яростта, разрушителна като тропическата буря, са непознати в страната на твоите чувства — все още непознати.
Заех обичайното си място зад писалището, както правя винаги — цяла благословия е за мен способността ми да прикривам вътрешния си кипеж с външно спокойствие. Никой, който наблюдава безизразното ми лице, не може да се досети за вихъра, който понякога бушува в душата ми, помита мислите и руши благоразумието ми. Приятно е да притежаваш дарбата да следваш спокойно и уверено своя път, без да всяваш безпокойство с някое издайническо движение. Нямах намерение да продумвам нито едно слово за любов пред нея, нито пък да й позволя да зърне даже искрица от огъня, в който горя. Никога не съм бил самонадеян, никога няма и да бъда. Пред възможността дори само да изглеждам егоист и користолюбец по-скоро бих се надигнал решително, бих събрал сили у себе си, бих се разделил с нея и бих потърсил нов живот в другия край на земното кълбо — живот, студен и пуст като скалата, в която всеки ден се разбиват солените вълни на прилива. Планът ми бе да я погледна отблизо, да прочета един ред от страницата на душата й. Бях решил да узная, преди да я напусна, какво оставям след себе си.