Трябваше да подостря няколко пера за писане — ръцете на повечето мъже биха потреперили, когато сърцата им се вълнуват толкова много. Моите спокойно се заловиха за работа, а гласът ми, когато дойде неговият ред, бе твърд.
— Тази седмица ще останете сама във Фийлдхед, мис Кийлдар.
— Да. Мисля, че решението на чичо ми да си замине вече е окончателно.
— Той си заминава недоволен.
— Да, не е доволен от мен.
— Заминава си така, както и дойде — пътуването му дотук не се увенча с успех. Това е много огорчаващо.
— Надявам се, че провалянето на плановете му ще уталожи желанието му да крои нови.
— Мистър Симпсън посвоему искрено ви желаеше доброто. Той смяташе, че всичко, което направи или възнамеряваше да направи, е за добро.
— Постъпвате благородно, като поемате защитата на един човек, който си позволи да се отнесе към вас с такова безочие.
— Никога не се ядосвам, нито пък запазвам лош спомен за нещо, изречено в момент на гняв. А онова грубо и яростно избухване срещу мен, след като той ви бе напуснал напълно победен, бе изцяло плод на неговия гняв.
— Значи няма да бъдете повече възпитател на Хенри?
— Хенри и аз ще бъдем разделени за известно време — ако сме живи, сигурно ще се срещнем пак, защото се обичаме, — а лоното на семейство Симпсън ще напусна завинаги. За щастие тази промяна не ме поставя в затруднено положение — тя само ускорява осъществяването на един отдавна замислен план.
— Нито една промяна не ви заварва неподготвен. Сигурна бях, че невъзмутим както винаги, вече сте взели мерки срещу всеки неочакван обрат. Винаги съм мислела, че вие сте застанали в този свят като самотен, но бдителен и дълбоко замислен стрелец сред някаква гора, че в колчана на рамото ви има повече от една стрела, а лъкът ви е запасен с повече от една тетива. Така е и с брат ви. Вие двамата можете да стигнете като скитащи ловци и до най-усамотените диви места на западните прерии, без да ви се случи нищо. Поваленото дърво ще се превърне във ваш дом, разчистената гора ще ви даде нивя от оголената си гръд, бизоните ще почувствуват точните ви изстрели и с наведени рога и гърбове ще ви отдадат почит, рухвайки в нозете ви.
— И навярно някое индианско племе — Черните ходила или Плоските глави — ще ни предоставят по една невеста, така ли?
— Не (колебливо), мисля, че не. Тези диви жени са ужасни. Мисля, че… всъщност надявам се, че нито един от вас двамата няма да сподели домашното огнище с жена, на която не може да подари сърцето си.
— Кое ви накара да си помислите за Дивия запад, мис Кийлдар? Нима сте проникнали в душата ми, без да ви усетя? А може би сте се прокраднали в мечтите ми и сте съзрели как умът ми чертае планове за бъдещето.
Шърли бе накъсала една от онези тънки хартиени ивици за палене на свещи на малки парченца и сега ги хвърляше едно по едно в огъня, като замислено наблюдаваше как изгаряха. Тя запази мълчание.
— Как разбрахте това, което, изглежда, знаете за моите намерения?
— Не зная нищо. Просто сега откривам какви са те — казах го съвсем случайно.
— Вашите „случайни думи“ звучат като прозрение. Никога вече няма да ви бъда учител, не искам никакви други ученици след Хенри и вас. Никога вече няма да сядам редовно на масата на чужди хора, няма да бъда придатък към някое семейство. Вече съм на тридесет години, а не съм бил свободен от десетгодишна възраст. Изпитвам такава жажда за свобода, такава дълбока страст да я опозная и да я нарека моя, такъв неутолим копнеж да я спечеля и да я притежавам, че не бих се спрял пред прекосяването на Атлантическия океан заради нея, бих я последвал и в най-дълбоките дебри на девствените лесове. Не бих приел индианска девойка за робиня, а съпруга тя не може да ми бъде. Не познавам обичана от мен бяла жена, която би ме придружила. Но съм сигурен, че Свободата ще ме дочака, седнала под някой бор — когато я повикам, тя ще дойде в дървената ми хижа и не ще остави празна прегръдката ми.
Тя не можеше да понесе спокойствието, с което говорех, докато самата бе тъй силно развълнувана. Точно така — аз исках да я развълнувам. Тя не бе в състояние да ми отговори, нито пък да ме погледне. Щях да съжалявам, ако се окажеше способна дори на едното от тези действия. Страните й пламтяха, сякаш някое алено цвете, през чиито листа се прокрадваха слънчевите лъчи, ги бе огряло със светлината си. По белите клепачи и тъмните мигли на сведените й очи трептеше всичко онова, което представлява красотата на полумъчителния, полусладостен срам.