— Ще ми кажете със собствените си уста дали ме обричате на изгнание, или ме дарявате с надежда!
— Вървете. Ще го понеса, ако ме оставите.
— Навярно аз също ще мога да го понеса, ако ви напусна, но отговорете ми, Шърли, моя ученичко, моя владетелко, отговорете.
— Умрете без мен, ако искате. Живейте за мен, ако смеете.
— Не се боя от вас, моя тигрице — осмелявам се да живея за вас и с вас от този час до самата ми смърт. Сега ви имам, моя сте и никога няма да ви пусна. Където и да бъде домът ми, вече съм си избрал съпруга. Ако остана в Англия, и вие ще бъдете в Англия. Ако прекося Атлантическия океан, ще го прекосите и вие — житейските ни пътища са се слели в едно, съдбите ни са преплетени.
— Равни ли сме вече, сър? Равни ли сме най-сетне.
— Вие сте по-млада, по-крехка, по-слаба и по-наивна от мен.
— Ще бъдете ли добър с мен? Нали никога няма да бъдете мой тиранин?
— Ще ме оставите ли да си поема дъх, без да ме обърквате? Не трябва да се усмихвате сега. Светът наоколо ми се върти и се мени с всеки миг. Слънцето е ален пламък, от който ми се завива свят, небето е виолетов вихър, който ме увлича със себе си.
Не съм слаб мъж, но се олюлях, докато говорех. Цялата вселена преливаше от жизненост — цветовете станаха по-наситени, движенията — по-бързи сърцето на живота затуптя по-учестено. За миг престанах да виждам, но чувах гласа й — безмилостно пленителен. Тя очевидно не желаеше да прояви състрадание и да смекчи очарованието си — навярно не знаеше какво изпитвах в този момент.
— Наричате ме тигрица. Запомнете — тях никой не може да ги укроти — каза тя.
— Укротена или свирепа, дива или покорна, вие сте моя.
— Щастлива съм, че познавам укротителя си и съм свикнала с него. Само неговия глас ще следвам, само неговата ръка ще ме насочва, само в неговите нозе ще се отпускам покорно.
Отведох я обратно до креслото и седнах до нея. Исках отново да я чуя да говори — никога не бих могъл да се наситя на гласа и думите й.
— Много ли ме обичате?
— А, вие сам знаете. Няма да ви доставям удоволствие и няма да ви лаская.
— Не зная и наполовина от онова, което е необходимо, за да се засити сърцето ми. То копнее за храна. Ако знаехте колко безумно гладно е, щяхте веднага да го нахраните с една-две топли думи.
— Бедният Тартар! — каза тя, като докосна и потупа ръката ми. — Бедно мое момче, смели ми приятелю, любимецо на Шърли, успокойте се!
— Няма да се успокоя, докато не ме дарите поне с една нежна дума.
И най-сетне получих този дар.
— Скъпи Луис, бъдете ми верен и никога не ме напускайте. Животът няма стойност за мен, ако не премина през него облегната на вашето рамо.
— Искам още.
Тя смени темата — не бе в неин стил да предлага същото блюдо два пъти.
— Сър! — каза тя, като скочи на крака. — Под заплаха от смъртно наказание ви забранявам да споменавате такива жалки неща като пари, бедност или неравенство. Крайно опасно е да ме дразните с такива влудяващи скрупули. Подобно нещо не ви разрешавам.
Лицето ми пламна. Още веднъж ми се прииска да не съм толкова беден или пък тя да не е толкова богата. Тя забеляза мимолетното ми страдание и дори ме погали. Обзе ме опиянение, примесено и с горчиви чувства.
— Мистър Мур — каза тя, като повдигна нагоре прелестното си, открито и сериозно лице, — научете ме и ми помогнете да стана добра. Не ви моля да свалите от плещите ми всички грижи и задължения на богатството, а ви моля да споделите с мен товара и да ми покажете как да се справя с моята част от отговорността. Преценките ви са уравновесени, сърцето ви е добро, принципите ви са здрави. Зная, че сте мъдър, чувствувам, че сте благодарен, вярвам, че сте и съвестен. Бъдете мой другар в живота, бъдете ми водач там, където съм неосведомена, бъдете ми учител там, където греша, бъдете винаги мой приятел!
— Бог ми е свидетел, че ще бъде така!»
А ето още един откъс от същия бележник, читателю, ако това ти допада. Ако ли не, можеш да го прескочиш.
«Семейство Симпсън си замина, но не и преди да разкрие всичко и да получи обяснение. Сигурно поведението ми е издало нещо, а може би и видът ми — бях смирен, но понякога забравях да бъда нащрек. Застоявах се в стаята по-дълго от обикновено — не можех да понеса да бъда далеч от нея; търсех присъствието й и му се наслаждавах, както Тартар се наслаждава на слънцето. Ако тя напуснеше дъбовата гостна, аз инстинктивно ставах и също излизах. Тя неведнъж ме мъмреше за тези мои постъпки — правех го със смътното и необмислено намерение да разменя някоя дума с нея във вестибюла или пък някъде другаде. Вчера, преди залез-слънце, успях да остана насаме с нея за пет минути до камината в преддверието, застанахме един до друг — тя започна да негодува срещу мен, а аз се радвах на гласа й. Младите дами минаха покрай нас и ни изгледаха. Не се разделихме. След малко те минаха отново и отново ни погледнаха. Дойде и мисис Симпсън — не се помръднахме. Мистър Симпсън отвори вратата на трапезарията — очите на Шърли отпратиха няколко светкавици към него като отплата за дебнещия му поглед, тя присви устни и отметна назад къдриците си. Погледът, който му хвърли, съдържаше едновременно обяснение и предизвикателство. Той казваше: „Компанията на мистър Мур ми харесва и само се опитайте да откриете недостатък във вкуса ми.“