— Приближете се, чичо, за да чуете всичко. Кажете му всичко, Луис.
— Нека само да посмее да проговори! Просякът! Разбойникът! Благонравният лицемер! Подлият, подмазващ се и отвратителен слуга! Махнете се от племенницата ми, сър — пуснете я!
Тя енергично се притисна към мен.
— Аз съм до рамото на бъдещия си съпруг. Кой ще се осмели да вдигне ръка срещу мен или него?
— Нейният съпруг!
Той вдигна ръце и ги разпери, а след това се строполи върху един стол.
— Преди известно време вие страшно много искахте да узнаете за кого възнамерявам да се омъжа — тогава намерението ми бе вече оформено, но не бе още узряло, за да го оповестя. Сега то е узрял плод; налял се е със слънчева светлина и е готов да бъде откъснат от дървото. Вземете тази алена праскова — вземете Луис Мур!
— Но (свирепо) той няма да бъде ваш, както и вие няма да бъдете негова!
— По-скоро бих умряла, отколкото да приема друг. Ще умра, ако не бъде той.
Той изрече думи, с които тази страница никога няма да бъде опетнена.
Шърли пребледня като платно и се разтрепери цялата. Силите я напускаха. Положих я на дивана и само успях да й хвърля бегъл поглед, за да се убедя, че не е припаднала — тя ме увери в това с божествена усмивка. Целунах я, но дори да ме убият, не бих могъл да предам ясно случилото се през следващите няколко минути. По-късно — със сълзи, смях и силно вълнение — тя ми разказа, че съм започнал да гледам страховито и съм се отдал на демона; разказа ми, че съм я оставил, с един скок съм прекосил стаята, мистър Симпсън излетял през вратата като снаряд от оръдие, аз също съм изчезнал и тя чула мисис Джил да пищи.
Мисис Джил все още пищеше, когато дойдох на себе си. Тогава бях в друга стая — в дъбовата гостна, струва ми се — и държах мистър Симпсън, който се бе свил в едно кресло; ръката ми го бе сграбчила за гушата, а очите му се въртяха в орбитите си — по всяка вероятност съм искал да го удуша. Икономката бе застанала наблизо и кършеше ръце, като ме умоляваше да престана. В следващия момент разхлабих хватката си и изведнъж почувствувах каменно спокойствие. Наредих на мисис Джил веднага да повика файтона от странноприемницата Редхаус и уведомих мистър Симпсън, че трябва да напусне Фийлдхед в мига, в който файтонът пристигне. Макар и изплашен до смърт, той заяви, че нямало да го стори. След като повторих предишното си нареждане, добавих, че ще повикам стражаря. Казах:
— Вие ще си заминете независимо дали с добро или с лошо.
Той ме заплаши със съд, но в този момент не ме интересуваше нищо. Веднъж вече бях надделявал над него — не с такава ярост, както сега, но със същата неумолимост. Това бе през една нощ, когато крадци се бяха опитали да проникнат в Симпсън Гроув. Обзет от жалка страхливост, той щеше да вдигне напразна тревога, без да е способен на защита. Тогава се наложи да защитя цялото му семейство и дома му, като обуздая самия него, и успях. Сега останах с него до идването на колата. Съпроводих го дотам, а той мърмореше през целия път. Бе ужасно объркан, а също и вбесен. Би ми се противопоставил, само че не знаеше как; повика жена си и дъщерите си. Заявих, че те ще трябва да го последват веднага щом се приготвят. Пушилката на озлоблението му бе неописуема, но това бе гняв, неспособен на дела — ако този човек бъде умело поставян на мястото си, той за цял живот ще си остане безпомощен. Зная, че никога няма да изправи срещу мен силата на закона — известно ми е, че жена му, която той тиранизира на дребно, го направлява за всичко важно. А аз отдавна съм си спечелил нейната неувяхваща майчина благодарност заради предаността ми към сина й. Бях се грижил за Хенри по време на някои от неговите боледувания и тя бе казала, че съм го правел по-добре, от която и да е жена, а мисис Симпсън никога няма забрави това. Днес мисис Симпсън и дъщерите й се разделиха с мен в безмълвен гняв и ужас, ала тя все пак ме уважава. Когато Хенри се притискаше към гърдите ми, а аз го настанявах във файтона до нея, когато оправях собствения й шал, за да й бъде по-топло, тогава, въпреки че се извръщаше настрани, виждах как очите и се пълнеха със сълзи. Тя ще бъде още по-ревностен защитник на моята кауза, тъй като ме напусна пламнала от гняв. Доволен съм от това не заради себе си, а заради моя живот и идол, заради моята Шърли.»
След седмица Луис Мур отново пише:
«Сега съм в Стилброу. Временно се преместих да живея у един приятел, човек със занаят, в чиято работа мога да бъда полезен. Всеки ден яздя до Фийлдхед. Колко ли време ще мине още, преди да мога да нарека това място мой дом, а господарката му — истински моя? Не съм спокоен, често се тревожа, има моменти, когато ме обземат терзания. Ако сега я види човек, би си помислил, че никога не е отпускала глава на моето рамо, нито пък се е притискала към мен с нежност и доверие. Чувствувам се несигурен, тя ме прави нещастен. Когато я посещавам, ме отбягва — винаги ми се изплъзва. Днес повдигнах лицето и към моето с решението да погледна хубаво в дълбоките и тъмни очи. Трудно е да опиша какво видях там! Пантера! Красиво диво животно! Лукава, непокорна, волна природа! Тя прегризва веригата си — виждам как белите й зъби изпиляват стоманата! Мечтае за своите диви гори и копнее за девствената си свобода. Да можеше Симпсън да се върне и да я принуди отново да ме обгърне с ръцете си. Иска ми се да съществува някаква опасност тя да ме загуби, както има риск да я загубя аз. Не, не се боя от окончателната загуба, но продължителното отлагане…