Сега е нощ — полунощ е. Прекарах следобеда и вечерта във Фийлдхед. Преди няколко часа тя мина покрай мен, докато слизаше по дъбовото стълбище към вестибюла. Не подозираше, че бях застанал в полумрака близо до прозореца, отправил поглед към заскрежения блясък на небесните съзвездия. Колко близо се плъзна тя покрай парапета! Колко свенливо проблеснаха големите й очи към мен! Колко ефирно, мимолетно и нетрайно бе това видение — нежно и внезапно като Северното сияние!
Последвах я във всекидневната. Там бяха мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе ги поканила да й правят компания за известно време. В бялата си вечерна рокля, разпуснала къдриците на дългите си коси, с безшумните си стъпки, с бледите си страни, с очи, изпълнени от нощна тъма и светкавици, тя ми се стори като някакво привидение, като нещо, сътворено от природните стихии — дете на ветровете и огъня, дъщеря на светлината и дъждовните капки, същество, което никога не може да бъде уловено, покорено и лишено от свобода. Ако можех само да не я следя с поглед, докато се движеше из стаята, но това не бе по силите ми. Стараех се да разговарям с другите дами, доколкото ми се удаваше, но не отделях очи от нея. Бе много мълчалива и мисля, че изобщо не ми продума — дори когато ми поднесе чая. Стана така, че бе повикана за минута навън от мисис Джил. Аз преминах в осветения от луната вестибюл с намерение да поговоря с нея, преди да се върне в стаята, и успях да го направя.
— Мис Кийлдар, почакайте за миг! — казах аз, като я пресрещнах.
— Защо? Във вестибюла е твърде студено.
— На мен не ми е студено. И на вас няма да ви бъде студено, ако се прислоните до мен.
— Но аз треперя!
— Предполагам, че от страх. Кое ви кара да се боите от мен? Мълчите и се държите на разстояние — защо?
— Естествено е да се уплаша от това, което ме пресреща като някои голям черен таласъм на лунната светлина.
— Не, не подминавайте, останете за малко с мен! Хайде да поговорим спокойно. Станаха вече три дни, откакто говорих насаме с вас — подобно непостоянство е жестоко.
— Нямам никакво желание да бъда жестока — отвърна нежно тя и наистина нежност личеше в цялото й поведение — в лицето й, в гласа й; но имаше също и сдържаност, както и нещо убягващо, смътно и неуловимо.
— Вие наистина ми причинявате болка — казах аз. — Не е минала и седмица, откакто ме нарекохте ваш бъдещ съпруг и се отнесохте към мен като с такъв. А сега за вас отново представлявам вашият учител — обръщате се към мен с „мистър Мур“ и „сър“, сякаш устните ви са забравили да произнасят Луис.
— Не, Луис, не. Това име е лесно и мелодично, то не се забравя бързо.
— Тогава бъдете сърдечна с Луис. Приближете се до него и му позволете и той да се приближи.
— Сърдечна съм — каза тя, а фигурата й се открояваше някак далечна и нереална в тъмнината, като бяло видение.
— Гласът ви е много мил и много тих — отвърнах аз, като леко се приближих към нея. — Изглеждате успокоена, но все още малко уплашена.
— Не, напълно съм спокойна и не се страхувам от нищо — увери ме тя.
— От нищо, освен от вашия поклонник.
Паднах на колене в нозете й.
— Виждате, че се намирам в един нов свят, мистър Мур. Сама не мога да се позная, не мога да позная и вас. Но станете — като постъпвате така, ме карате да се чувствувам притеснена и смутена.
Подчиних се — не би ми подхождало да остана в тази поза по-дълго. Опитах се да й вдъхна спокойствие и увереност и това не бе напразно — тя ми се довери и отново се притисна към мен.
— Е, Шърли — казах аз, — навярно разбирате, че далеч не съм щастлив в сегашното си несигурно и неустановено положение.