— Хортенз, в Антверпен бяхме известни като богати хора, а в Англия винаги са ни знаели като бедни.
— Именно, хората са така продажни. Та да продължа, мили братко, миналата неделя, ако си спомняш, бе много влажно. Аз съответно отидох на църква с хубавото си черно сабо — нещо, което човек наистина не би сложил в някой град със светско общество. Но пък аз съм свикнала винаги да използувам сабото за разкаляни пътища. Повярвай ми — докато вървях по пътеката между редовете в църквата, сдържана и спокойна както винаги, четири дами и още толкова господа се изсмяха и потулиха лица зад молитвениците си.
— Тогава не слагай повече това сабо. Отдавна съм ти казал, че то не е много подходящо за тази страна.
— Но, братко, това не е обикновено сабо, каквото носят селяните. Казвам ти, че това е черно сабо, съвсем прилично и много удобно. В Мон и Люз — тези градове никак не са отдалечени от столицата Брюксел с нейния изискан стил — порядъчните хора много рядко обуват нещо друго през зимата. Бих искала да видя как някой би се опитал да гази из калта на фламандските пътища с чифт парижки обувчици!
— Не намесвай тук Мон и Люз, нито пък фламандските пътища. Както казва поговорката: «В Рим постъпвай така, както постъпват и самите римляни.» Що се отнася до камизолата и фустата — не съм много сигурен и за тях. Никога не съм виждал английска дама, облечена по този начин. Попитай Каролайн Хелстоун.
— Каролайн! Да попитам Каролайн? Да се съветвам с нея за облеклото си? Тя трябва да се съветва с мен по всички въпроси — та тя е още дете.
— На осемнадесет години е, или поне на седемнадесет. Достатъчно голяма е, за да разбира от рокли, фусти и обувки.
— Не разглезвай Каролайн, братко, моля те. Не й повдигай самочувствието повече, отколкото трябва. Сега тя е скромна и без претенции — нека да я запазим такава.
— От все сърце желая това. Тя ще дойде ли днес?
— Както обикновено, ще дойде в десет, за урока си по френски.
— Не си на мнение, че ти се присмива, нали?
— В никакъв случай — тя ме цени по-високо, от който и да е друг, но пък разполага с много повече възможности да ме опознае по-отблизо. Каролайн вижда, че притежавам образование, интелигентност, маниери, принципи — накратко, всичко, което е присъщо на една добре възпитана личност от добро семейство.
— Изпитваш ли някаква привързаност към нея?
— Дали съм привързана? Не мога да кажа. Не съм човек на бурните чувства и следователно може много повече да се разчита на приятелството ми. Почитам я като моя роднина. Съчувствувам й, понеже е сираче, а поведението й на моя възпитаница до този момент е такова, че по-скоро може да засили, отколкото да отслаби привързаността ми към нея, породена от други неща.
— Добре ли се държи по време на уроците?
— Спрямо мен тя се държи много добре. Но знаеш, братко, че така подбирам обноските си, щото да не допускам прекалена фамилиарност, да печеля уважение и да вдъхвам респект. При все това с моята проницателност виждам съвсем ясно, че Каролайн не е съвършена — у нея има още много да се желае.
— Налей ми последна чаша кафе и докато го пия, ми разкажи нещо за нейните несъвършенства.
— Мили братко, щастлива съм да видя, че закусваш с охота след изнурителната нощ, която си прекарал. Та значи Каролайн си има своите недостатъци. Но с помощта на направляващата ми ръка и едва ли не майчините ми грижи за нея, тя може да се отърси от тях. Понякога у нея се появява нещо — някаква сдържаност, струва ми се, която не ми допада, тъй като това не е много по момински и не изразява покорност. Съществува и някаква неуместна възторженост в характера й, която ме смущава. Но все пак обикновено тя е спокойна, макар понякога да е твърде унила и зареяна в мислите си. Надявам се, че с течение на времето ще успея да възпитам у нея уравновесеност и благоприличие, без да бъде необяснимо замислена. Никога не съм се отнасяла с одобрение към непонятните неща.