— Добре ли рецитирах? — попита тя, усмихвайки се като някое щастливо и послушно дете.
— Съвсем не зная.
— Как така не знаете? Нима не слушахте?
— Слушах и гледах. Обичате ли поезията, Лина?
— Когато попадна на истинска поезия, не мога да остана равнодушна. Стихотворението научих наизуст и по този начин го направих отчасти и мое.
Мистър Мур помълча няколко минути. Удари девет часът. Влезе Сара и каза, че прислужницата на мистър Хелстоун е дошла за мис Каролайн.
— Значи вечерта отлетя — отбеляза Каролайн. — И сигурно ще мине дълго време, преди да прекарам още една вечер тук.
От известно време Хортенз клюмаше над плетивото си. Тъй като в момента дремеше, тя не успя да отвърне на тази забележка.
— Не бихте имали нищо против да идвате вечер по-често нали? — попита Робърт, като взе сгънатото намело от малката масичка и внимателно я загърна.
— Харесва ми да идвам тук, но нямам желание да се натрапвам. Не правя намеци, за да ме каните трябва да разберете това.
— О, разбирам ви много добре, дете. Понякога ме поучавате заради желанието ми да бъда богат, Лина. Но ако бях богат, вие щяхте да заживеете тук завинаги. Във всеки случай щяхте да живеете с мен там, където е домът ми.
— Това би било чудесно, но и да бяхте беден, много, много беден, пак щеше да бъде чудесно. Лека нощ, Робърт.
— Бях обещал да ви изпратя до дома ви.
— Помня, но помислих, че сте забравили, а недоумявах как да ви напомня, въпреки че ми се искаше да го направя. Но искате ли наистина да дойдете? Нощта е студена, а пък и Фани е тук, тъй че няма нужда.
— Ето маншона ви. Не будете Хортенз, елате.
Половината миля до дома на пастора скоро бе извървяна. Те се разделиха в градината без целувка, само с едно леко докосване на ръцете. При все това Робърт бе проводил братовчедка си до вратата развълнуван и радостно тревожен. През целия път беше особено внимателен с нея — не с думи, с комплименти или уверения, а с поведението си, с погледа си, по един благ и дружелюбен начин.
Той самият се прибра у дома си сериозен, едва ли не навъсен. Облегнал се с портата на оградата и унесен в мисли под бледата лунна светлина, съвсем сам — пред него бе тъмната и притихнала тъкачница, а наоколо му хълмовете, ограждащи клисурата, — той внезапно възкликна: «Не, не бива така! Това е слабост, всичко е обречено на гибел. Но лудостта — добави той — е само временна. Зная го много добре, изпитвал съм го и преди. Утре вече всичко ще е преминало.»
Глава VII
Куратите на чаша чай
Каролайн Хелстоун бе точно на осемнадесет години — възрастта, когато тепърва започва истинското повествование на живота. Преди да настъпи това време, ние сме слушатели на една приказка, на една прекрасна измислица — понякога весела, понякога тъжна, но почти винаги нереална. Преди да дойде това време, нашият свят е героичен, обитателите му — полубожествени или полудемонични, а сцените му — подобни на съновидение: лесовете са по-мрачни, планините са по-причудливи, небесата по-ярки, водите по-опасни, цветята по-прекрасни, плодовете по-примамливи, равнините по-обширни, пустините по-голи, а полята по-слънчеви, отколкото са в природата; всички те покриват нашата омагьосана планета. А каква луна виждат очите ни преди този миг! Как при тази гледка трепетът на сърцата ни е ням свидетел на неописуемата й красота! А слънцето? То е пламтящото небе, то е светът на боговете.
На осемнадесет години, когато се приближаваме към границите на илюзорните и безплътни видения, светът на вълшебните феи остава зад нас, а пред погледа ни изплуват бреговете на действителността. Тези брегове са все още далечни — те изглеждат тъй бледосини и нежни, че ни се иска да стъпим на тях. Озарени от слънчева светлина, виждаме някаква зеленина под лазура, сякаш това са пролетни ливади; съзираме сребристи ивици и си представяме вълните на оживялата вода. Да можехме да достигнем тази земя, тогава щяхме да забравим глада и жаждата. Но трябва да пребродим много пустини, а често и реката на смъртта или някои поток на скръбта, студен и черен почти като небитието, преди да вкусим от истинското щастие. Всяка радост, която животът ни предоставя, трябва да се извоюва, преди да я задържим при себе си, а трудността на, тази битка познават само онези, които са воювали за възвишени цели. Челото на воюващия трябва да се покрие с диадема от капки кръв, преди да бъде окичено с венеца на победителя.