На осемнадесет години ние не съзнаваме това. Вярваме безусловно в надеждата, която ни се усмихва и ни вещае щастливо утре; приемаме незабавно любовта, която се приближава подобно на скитащ ангел до вратата ни приветствуваме я и я прегръщаме, а никой не забелязва нейното потръпване. Ако стрелите й попаднат в целта, раната, причинена от тях, е като трепета на новия живот — не се боим от отровата, нито пък от остриетата им, които ръката на нито един лекар не може да извади. Тази пагубна страст — жестоко страдание в някои от своите проявления, а за мнозина страдание от начало до край — считаме за някакво неоспоримо добро. С две думи, на осемнадесет години прекрачваме прага на училището на живота и неговите усмиряващи, съкрушителни, смазващи, но въпреки това пречистващи и закаляващи уроци тепърва предстоят да бъдат изучавани.
Уви, житейски опит! Никой друг ментор не притежава такова опустошено и замръзнало лице като твоето, никой друг не носи мантия тъй черна, никой друг не държи в ръка пръчка тъй тежка, никой друг не тегли новака тъй неумолимо и сурово към задачата му и не го заставя с власт тъй безпрекословна да я доведе докрай. Само с твоите наставления мъжът и жената могат да намерят спасителната пътека сред дебрите на живота — как само се препъват и се лутат те без тях! Зад какви забранени врати се озовават, в какви ужасни пропасти политат!
Изпратена до дома си от Робърт, Каролайн не изпитваше никакво желание да прекара остатъка от вечерта с чичо си. Стаята, в която седеше той, бе непристъпна за нея. Тя рядко си позволяваше да влиза там и тази вечер пак постъпи така, докато не удари звънецът за молитва. Част от вечерната църковна служба бе формата за отдаване на почит към бога, съблюдавана в дома на мистър Хелстоун — той прочете молитвата с обичайния си носов глас отчетливо, високо и монотонно. След нейния край племенницата му, според обичая си, пристъпи към него.
— Лека нощ, чичо.
— Ей, ти! Скитала си цял ден — на гости, на обед, къде ли не!
— Само у братовчедите.
— Научи ли си уроците?
— Уши ли ризата?
— Само част от нея.
— Добре, достатъчно. Истината е в иглата — научи се да шиеш ризи и рокли, да изпичаш добре всеки пай и един ден ще станеш умна жена. А сега си лягай — зает съм с един памфлет.
След малко племенницата му вече бе в малката си спалня. Райберът бе спуснат, бялата нощница сложена, дългата й коса разпусната и посипала гъстите си кичури до кръста й. И когато спря да я разчесва, за да си почине, отпуснала глава на ръката си, тя заби поглед в килима, а пред нея изплуваха и я наобиколиха виденията, които ни спохождат на осемнадесет години.
Мислите й разговаряха с нея — по всичко личеше, че й говореха обаятелно, тъй като тя се вслушваше с усмивка. В тази поза на размисъл изглеждаше хубава, но в стаята имаше нещо по-привлекателно и от нея — духа на младежката надежда. Според този ласкаещ пророк тя вече нямаше да изпитва разочарования и да се свива от хладни тръпки: бе навлязла в зората на летния ден — не някаква лъжлива зора, а истинската пролет на утрото — и слънцето скоро щеше да изгрее. В този миг за Каролайн бе невъзможно да се усъмни, че с нея си играе заблуждението — надеждите й изглеждаха оправдани, а основите, върху които почиваха, й се струваха солидни.
«Когато хората се обичат, следващата им стъпка е да се оженят — разсъждаваше тя. — Ето аз обичам Робърт и съм сигурна, че и той ме обича — толкова пъти съм си мислила за това преди, а днес го почувствувах. Когато го погледнах, след като изрецитирах стихотворението на Шение, очите му (какви прекрасни очи има той) ми дадоха доказателство за това. Понякога се страхувам да разговарям с него, за да не се покажа прекалено пряма и дръзка — неведнъж горчиво съм съжалявала за излишни и безполезни слова и съм се опасявала, че съм казвала повече, отколкото е очаквал от мен, че би се отнесъл с неодобрение към това, което би взел за проява на привързаността ми; а ето че тази вечер можех да си позволя всякаква мисъл — тъй благосклонен бе той. Колко мил бе, когато вървяхме по алеята! Той не ласкае и не говори глупави неща. Неговата любов (искам да кажа приятелство — не мога, разбира се, да го считам още мой любим, но се надявам, че един ден ще бъде) не е такава, каквато се среща в романите; тя е много по-хубава — неповторима, тиха, мъжествена и искрена. Бих станала негова безукорна съпруга, ако се оженеше за мен — бих му говорила за неговите недостатъци (той има няколко такива), но бих усвоила нещата, които му носят успокоение, бих го обичала много и бих направила всичко, за да е щастлив. Убедена съм, че утре няма да е хладен с мен; почти съм сигурна, че утре вечер той или ще дойде тук, или ще ме покани да отида у тях.»