Тя отново се зае с разчесването на косите си, дълги като на русалка. Извърна глава, за да ги подреди, и съзря собственото си лице и фигура в стъклото на прозореца. Подобни отражения действуват отрезвяващо на лишените от красота — собствените им очи не са възхитени от това, което виждат. В такива моменти те се убеждават, че и очите на другите няма да открият у тях никакво обаяние. Но надарените с красота, естествено, трябва да си правят други заключения — образът е очарователен и следователно той трябва да очарова. Каролайн видя фигура и глава, които, ако можеха да се запечатат на стъклото в тази поза и с това изражение, щяха да представляват прекрасна гледка; не й оставаше нищо друго, освен да почерпи от тази случка потвърждение на собствените си надежди. След това, изпълнена е радост, тя потърси уюта на леглото си.
Радост я изпълваше и когато се пробуди на следния ден. А щом влезе в стаята, където чичо й закусваше, и с блага бодрост му пожела добро утро, дори този дребен човечец, излят сякаш от бронз, за миг си помисли, че племенницата му започва да става очарователна девойка. Обикновено с него тя бе кротка и свенлива, послушна, но не и общителна. Тази сутрин обаче Каролайн имаше да казва много неща. Двамата можеха да разговарят само на някои по-безобидни теми, тъй като с една жена — или по-точно с едно момиче мистър Хелстоун не би разговарял за сериозни неща. Бе се разходила рано из градината и му разказа за цветята, наболи там; поиска да се осведоми кога ще дойде градинарят, за да подреже лехите; съобщи му, че няколко скорци са започнали да вият гнезда в църковната камбанария (църквата на Брайърфийлд бе близо до дома на пастора) — опасяваше се дали камбанният звън няма да ги подплаши.
Мистър Хелстоун изказа мнението, че «те са като всички глупаци, които току-що са се събрали за съвместен живот — не обръщат внимание на неудобствата в началото». Каролайн, вероятно насъбрала повечко кураж поради моментното си добро разположение на духа, си позволи на това място да отправи такава забележка по отношение на изказаното от високоуважавания й роднина мнение, каквато не си бе позволявала никога преди.
— Чичо — каза тя, — винаги когато говорите за брака, изразявате презрение към него. Мислите ли, че хората не трябва да се женят?
— Най-мъдрият избор е да не се задомяваш, това важи особено за жените.
— Всички бракове ли са нещастни?
— Милиони бракове са нещастни — ако всеки признаеше истината, тогава може би всички щяха да се окажат такива, в по-голяма или по-малка степен.
— Вие винаги ставате раздразнителен, когато ви канят да бракосъчетаете някоя двойка. Защо?
— Защото не обичам да ставам съучастник в извършването на една пълна глупост.
Мистър Хелстоун говореше с такава готовност, сякаш изпитваше особено задоволство, че има възможността да изкаже мнението си по този въпрос пред своята племенница. Набрала смелост от обстоятелството, че досегашните й въпроси бяха отминати безнаказано, тя направи още една крачка.
— Но защо да е пълна глупост? Ако двама души се харесват, защо да не приемат да живеят заедно?
— Отегчават се един от друг, омръзват си само за един месец. Другият до теб в ярема не е другар — той или тя са събрат по страдание.
Следващата забележка на Каролайн в никакъв случай не бе вдъхновена от наивна простота; тя бе породена от чувството на негодувание спрямо подобни мнения и на неодобрение спрямо техния поддръжник.
— Човек би си помислил, че вие никога не сте били женен, чичо. Човек би ви взел за стар ерген.
— На практика аз съм такъв.
— Но вие сте били женен. Защо сте изневерили на себе си и сте се оженили?
— Всеки човек извършва по някоя и друга глупост в живота си.