— Тревожете ония от парламента колкото си щете — каза Мур, — но да тревожите собствениците на тъкачници, е нелепо. Аз например няма да се оставя да бъда тормозен.
— Корав човек сте вие — отвърна работникът. — Защо не ни дадете малко време? Защо не се съгласите да правите промените си по-бавно?
— Нима аз представлявам всички текстилци от Йоркшир? Отговорете ми!
— Вие сте сам.
— И единствен. И ако само за миг се позабавя, докато другите препускат напред, те ще ме прегазят. Ако направя това, което искате вие, ще фалирам само за един месец — моят банкрут ще нахрани ли гладните ви деца? Уилям Фарън, не ще приема вашите условия, нито на когото и да било другиго. Не ми говорете повече за машини — аз ще преследвам целта си неотклонно. Още утре ще докарам нови станове, а ако изпочупите и тях, ще докарам други, но няма да се предам.
При тези думи камбаната на тъкачницата удари дванадесет часа — бе време за обед. Мур рязко обърна гръб на делегацията и влезе в кантората си.
Последните му думи оставиха неприятно впечатление с коравосърдечието си — в този случай той не съумя да се справи благоприятно с една ситуация, на която бе господар. Ако бе разговарял по-любезно с Уилям Фарън — един много честен човек, който не изпитваше завист или омраза към хората, радващи се на по-добро положение от самия него, който не считаше, че е беда и несправедливост да си принуден да живееш от труда си, който би бил доволен от живота, ако успееше да си намери работа. — Мур можеше да спечели един приятел. Учудващо бе, че той беше способен да обърне гръб на такъв човек, без да прояви никакво съчувствие или опит за помирение. Бедният Уилям Фарън имаше вид на човек, изпаднал в крайна нужда. Изпитото му лице говореше, че бе гладувал в продължение на две седмици, а може би и месеци, но все пак в очите му хлътнали дълбоко в неговия посърнал, унил и сдържан лик, не се четеше жестокост и злоба — те все още излъчваха търпение. Как бе могъл Мур да се раздели с него само с думите «няма да се предам», без да прояви доброжелателство, без да му вдъхне надежда, помощ?
По пътя към дома — някога, в по-добри времена това бе един приличен, чист и приятен дом, но сега, макар и все още чист, той бе неприветлив с бедността си — Фарън си задаваше този въпрос. Той стигна до заключението, че чужденецът бе егоистичен, безчувствен, а също, както си помисли, и глупав човек. Мисълта да емигрира, стига само да разполагаше със средства за това, му се струваше за предпочитане пред службата при такъв господар. Фарън се почувствува отчаян — бе загубил почти всякаква надежда.
Когато влезе у дома си, жена му грижливо и спретнато поднесе вечерята, която бе приготвила за него и за децата. Тя се състоеше само от овесена каша, която и без това бе съвсем малко. След като си изядоха порциите, някои от по-малките деца поискаха още. Това дълбоко разстрои Уилям — преди жена му да успее да го успокои, той стана от мястото си и се отправи към вратата. Подсвиркваше си някаква весела мелодия, която обаче не успя да възпре една-две тежки капки (прилични по-скоро на първите капки дъжд от бурен облак, от колкото на капките кръв, процеждащи се от раната на гладиатор), които се образуваха под клепачите на сивите му очи и тупнаха на прага. Той изтри очите си с ръкав и мрачно настроение смени моментната му слабост.
Уилям Фарън все още стоеше замислен и смълчан, когато един господин, облечен в черно, се приближи към него — веднага можеше да се забележи, че е свещеник. Но той не бе нито Хелстоун, нито Малоун, нито пък Дън или Суийтинг. Беше на около четиридесет години, със скромен вид, мургав и с доста посивели коси. Виждаше се, че леко понакуцва. Когато се грижи още повече, можеше да се забележи, че в изражението на лицето му има нещо отвлечено и печално, но щом застана пред Фарън, той вдигна поглед нагоре и тогава някаква ведрина заля замисленото му и сериозно лице.