Огънят, който огрява стаята, читателю, е такъв, какъвто, ако си от Южна Англия, едва ли си виждал често да гори в камината на един частен дом — това е чистият и сгряващ огън на въглени, натрупани високо в широката камина. Мистър Йорк настоява да се пали такъв огън даже и през топлите летни дни. В момента той седи край него с книга в ръка, а в близост до лакътя му има малка кръгла поставка със свещ на нея; но той не чете, а наблюдава децата си. Срещу него е седнала съпругата му — дама, която мога да опиша с подробности, но ми липсва вдъхновение за тази задача. И все пак я виждам съвсем ясно пред себе си — едра жена с изключително сериозен вид, чието лице и стойка на раменете говорят за известна угриженост; но това не е някаква всепоглъщаща и неизбежна грижа — по-скоро тя е от рода на онова доброволно и достойно за пример бреме, с което се нагърбват хората, които смятат, че да бъдат мрачни, е тяхно задължение. Какво да се прави! Обзета от тази мисъл, мисис Йорк ходеше навъсена сутрин, обед и вечер; и тежко на всяко нещастно създание — особено ако бе от женски пол, — което в нейно присъствие дръзваше да демонстрира грейналото си изражение и светлите чувства на веселото си сърце. Според нея веселостта бе проява на богохулство, а жизнерадостта — на лекомислие; в това отношение тя не правеше никаква разлика. Въпреки всичко мисис Йорк бе много добра съпруга и внимателна майка, която непрестанно се грижеше за децата си и бе искрено привързана към съпруга си, единственият й недостатък в това отношение беше, че ако можеше да наложи волята си, тогава тя не би му позволила да има друг приятел на света, освен самата нея — не можеше да понася нито един негов роднина и затова ги държеше на разстояние от себе си.
Между нея и мистър Йорк цареше пълно разбирателство: и все пак по природа той бе общителен и гостоприемен човек, защитник на семейното единство, а на млади години, както се говореше, бе харесвал само жизнени и приветливи жени. Защо бе избрал нея и как успяваха да се погаждат един с друг — това бе твърде озадачаващ въпрос, който можеше да бъде разрешен само ако човек разполагаше с нужното време, за да се впусне в анализ на случая. Тук ще бъде достатъчно да кажем, че характерът на Йорк си имаше своите мрачни и слънчеви страни и че мрачните му страни срещаха съчувствие и сродност в цялата постоянно свъсена като облак натура на жена му. Що се отнася до всичко останало, тя бе жена с характер — никога не говореше безсмислени или банални неща, имаше строги, но демократични възгледи за обществото и доста скептични схващания за човешката природа, смяташе себе си за съвършена и непогрешима, а останалата част от света за тълпа от грешници. Главният й недостатък бе едно всепоглъщащо, вечно и непоколебимо подозрение спрямо всички хора и неща, спрямо всяко верую и всякакви партии — това подозрение бе като перде пред очите й, като водач — измамник по пътя й, накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше. Можеше да се предположи, че потомците на една такава двойка вероятно няма да израснат като съвсем обикновени деца; това бе и самата истина. Пред очите ти са шест от тях, читателю — най-малкото е още бебе; то все още принадлежи изцяло на майка си и затова тя все още не е започнала да се съмнява в него, не е започнала да го подозира и порицава; то живее благодарение на нея, то е в ръцете й, притиска се до нея обича я повече от всичко на света. Тя е сигурна в това, защото, тъй като то живее благодарение на нея, нещата не биха могли да стоят другояче — затова и го обича. Следващите две са момичета — Роуз и Джеси. В момента и двете са до коляното на баща си. Те рядко се приближават до майка си, и то само когато са длъжни да сторят това. Роуз, по-голямата, е на дванадесет години; тя прилича на баща си, при това най-много от цялото му потомство — но копието на неговата глава от гранит при нея е изваяно от слонова кост; всяка черта е смекчена по цвят и извивка. Лицето на самия Йорк е сурово; това на дъщеря му не е сурово, нито пък красиво, а с обикновени черти и с детски овал; закръглените и бузи цъфтят, а що се отнася до сивите й очи, те не приличат на очите на дете — в тях грее някаква сериозна душевност. Тя все още е млада, но ще съзрее, ако е жива и здрава. Нито баща й, нито майка й могат да се мерят с нея по дух. Черпещ от сърцевината на всеки от тях, един ден нейният дух ще надмине техните — той ще бъде по-силен, по-пречистен и възвишен. Сега Роуз е едно тихо, понякога упорито момиченце; майка й желае да направи от нея такава жена, каквато е тя самата жена с мрачни и нерадостни задължения, ала главата на Роуз е изпълнена с кълновете на идеи, които никога не са минавали през ума на майка й. За нея е истинска мъка, когато често пъти тези идеи биват потъпквани и потискани. Тя все още не е възнегодувала, но ако натискът върху нея стане прекомерно силен, един ден ще надигне глава и това ще бъде завинаги. Роуз обича баща си — той не я възпитава с желязна десница, а е добър с нея. Понякога у него се вселява страх, че тя няма да живее дълго — толкова ярки са искрите на интелигентност, които на моменти проблясват в погледа й и се появяват в речта й. Тези опасения често го карат да бъде печално нежен с нея. Той не знае, че Джеси ще умре млада — та тя е толкова весела, толкова бъбрива и необикновена още отсега. Горещи се, когато я предизвикват, но е любвеобилна, когато я галят; понякога е нежна, понякога шумна, взискателна е, но и великодушна, не познава страх — от майка си например, на чието сурово и строго господство често се е противопоставяла, — но е готова да се облегне на всеки, който би й помогнал. Джеси, с малкото си изострено личице, пленително бърборене и очарователен характер, е създадена да бъде любимка на баща си. Странно, че по външност тази кукла прилича във всяко отношение на майка си, както Роуз прилича на баща си, и все пак физиономията й е толкова различна!