Тези лични съображения, съчетани с причини от политически характер, доведоха до решението му да раздели братовчедите. Той оповести волята си на Каролайн една вечер, когато тя седеше до прозореца и работеше нещо, обърнала към него лице, озарено от свещта. Само няколко минути преди това през ума му бе минала мисълта, че Каролайн изглежда по-бледа и по-тиха от обикновено; не бе убягнало от вниманието му това, че през последните три седмици името на Робърт Мур не се бе отронвало от устните й; нито пък през това време тази личност се бе появявала в дома на пастора. Известни съмнения за тайни срещи споходиха мислите му; поради своето не особено високо мнение за жените пасторът изпитваше към тях непрестанно подозрение и смяташе, че те се нуждаят от постоянно надзираване. С доста суховат и недвусмислен тон чичото изрази желанието си Каролайн да прекъсне ежедневните си посещения в дома в клисурата; той очакваше някакво потрепване, някакъв поглед на неодобрение — потрепване последва наистина, но то бе съвсем леко, а към мистър Хелстоун не бе отправен никакъв поглед.
— Чуваш ли ме? — попита той.
— Да, чичо.
— Ти, разбира се, ще постъпиш така, както ти казвам.
— Да, непременно.
— И никакви писъмца до братовчедка ти Хортенз — никакво общуване. Не одобрявам възгледите на това семейство — те са якобинци.
— Добре — тихо каза Каролайн.
Тя се съгласи; аленината на вълнението не заля лицето й, в очите и не се появиха сълзи — тъжната замисленост, която владееше чертите й, преди мистър Хелстоун да проговори, остана непроменена; тя се подчини.
Да, и то напълно, защото тази заповед съвпадна с нейното решение отпреди това; за нея бе станало мъчително да посещава дома в клисурата — там тя не срещаше нищо друго, освен разочарование; надеждата и любовта бяха изоставили този малък дом, защото Робърт явно го бе напуснал. Винаги когато попиташе за него — нещо, което тя правеше рядко, тъй като дори при самото произнасяне на името му лицето й пламваше, — отговорът бе, че го няма у дома или пък че е много зает с делата си; Хортенз се опасяваше, че тази непрекъсната работа ще го погуби — той твърде рядко наминаваше към дома си, за да сложи някой залък в уста; Мур се бе преселил да живее в кантората си.
Каролайн можеше да го вижда само на църква, а и там не смееше да го поглежда често — всеки поглед бе изпълнен с прекалено много болка и радост, всеки поглед събуждаше прекалено много чувства; а тя отдавна бе успяла да разбере, че всички тези чувства са напразни.
Веднъж, в една мрачна и влажна неделя, когато в църквата имаше малко хора и когато най-вече оттам отсъствуваха някои дами, пред чиито способности да наблюдават и да въртят остри езици Каролайн тръпнеше в страхопочитание, тя се реши да потърси с очи мястото на Робърт и да задържи погледа си върху седналия там мъж. Той бе сам — Хортенз бе останала у дома, водена от благоразумните си съображения, свързани с дъжда и една нова пролетна шапка. През цялата проповед Мур седя със скръстени ръце и сведени надолу очи, с тъжно и отвлечено изражение на лицето. Когато бе потиснат, цветът на лицето му ставаше по-тъмен, отколкото когато се усмихваше, а днес страните и челото му бяха покрити с най-тъмния си и мрачен оттенък. Докато изучаваше този буреносен лик, Каролайн инстинктивно почувствува, че мислите му не са поели в някоя позната или приятна посока, че те са далеч оттук, не само от нея, но от всичко, което тя можеше да проумее или в което можеше да му съчувствува.
Нищо от онова, за което бяха разговаряли заедно в момента не бе в съзнанието му — интересите и задълженията, за които се смяташе, че са от естество, към което тя не би могла да има отношение, го бяха откъснали от нея.
Каролайн размишляваше над този въпрос посвоему; мъчеше се да вникне в чувствата на Мур, в живота и страховете, в съдбата му; напрягаше ума си да проумее тайнствената дума «търговски дела», опитваше се да разбере за тези «дела» нещо повече от онова, което й е било казвано някога, да осмисли тяхната обърканост, трудностите, задълженията и изискванията, свързани с тях; стараеше се да осъзнае душевното състояние на така наречения «делови човек», да вникне в неговото съзнание, да почувствува това, което би почувствувал той, да се стреми към онова, към което би се стремил и той. Искреното й желание бе да види нещата в истинската им светлина, а не да се поддава на романтични чувства. С известни усилия тя успя да съзре частица от истината тук-таме, като се надяваше, че този слаб лъч светлина ще е достатъчен, за да я води по-нататък.