«Наистина — заключи Каролайн — това, което става в главата на Робърт, е по-различно от това, което мисля аз, защото моето съзнание е изцяло заето от самия него; а пък той няма нито време, нито възможност да мисли за мен. Това, което наричат любов, е през последните две години преобладаващото чувство в моето сърце; винаги там, винаги будно, винаги неспокойно; докато други чувства обгръщат неговите мисли, други чувства владеят съзнанието му. Ето сега той става и след малко ще напусне църквата, защото дойде краят на службата. Ще обърне ли глава към моето място? Не, нито за миг — не ми подари нито един поглед; а как боли от това — един мил поглед щеше да ме направи щастлива до утре; но не го получих; той не пожела да ме погледне, а сега вече го няма. Странно как мъката ме е сграбчила за гърлото, понеже очите на едно друго човешко същество не пожелаха да срещнат моите.»
В тази неделна вечер мистър Малоун дойде, както обикновено, на гости на пастора и след чая Каролайн се оттегли в стаята си. Фани, която добре познаваше навиците й, бе стъкнала в камината й малък ободряващ огън, тъй като времето навън бе ветровито и хладно. Затворена там сама, без другар, с когото да размени някоя дума, какво друго можеше да прави, освен да се отдаде на мислите си? Тя крачеше безшумно напред-назад по застлания с килим под; главата й бе сведена, а ръцете й скръстени — самата мисъл за сядане я дразнеше; умът й бе залят от потока на бягащите мисли — тази вечер Каролайн бе обхваната от няма възбуда.
Няма бе стаята, ням бе и целият дом. Двойната врата към кабинета на чичо й заглушаваше шума от гласовете на двамата господа, а прислугата бе притихнала в кухнята с книги в ръце, книги, които младата господарка им бе раздала и им бе препоръчала като «подходящо неделно четиво». Самата тя бе разтворила една такава книга на масата, но тази книга бе останала недокосната — поученията й бяха непонятни за нея, а и съзнанието й бе твърде заето, политнало твърде далеч, за да се вслуша в думите на нечий друг ум.
Въображението й също бе изпълнено с образи — образът на Мур, места, където той и тя са били заедно, спомени от зимни вечери край камината, един облян от слънце горещ летен следобед, прекаран заедно с Робърт сред гората на Нанъли, божествени винетки, изплетени от миговете на някой благ пролетен ден или някоя зряла есен, когато бе седяла до братовчед си в шубрака на клисурата, вслушвайки се в песента на майската кукувица или пък споделяйки с него септемврийските съкровища от лешници и зрели къпини — да събира този десерт от диви плодове, представляваше утринното й удоволствие: тя пълнеше с тях една малка кошничка, която покриваше със зелени листа и свежи цветове, докато следобедното й удоволствие се състоеше в това да ги поднася на Мур къпина по къпина, лешник по лешник, както птицата храни своите малки.
Ликът на Робърт бе с нея; гласът му съвсем ясно звучеше в ушите и; няколкото негови ласки сякаш отново бяха оживели. Но тъй като тези радости бяха безплътни, не след дълго те отлетяха — образите избледняха, гласът заглъхна, въображаемото ръкостискане се стопи в хладина върху дланта и, а там, където топлото докосване на устните бе оставило следа върху челото й, сега се бе настанило онова усещане, което човек изпитва от ледена капка дъжд. Тя се завърна от вълшебното царство на мечтите в света на реалността — вместо гората на Нанъли през юни видя тясната си стая; вместо птичите песни по алеите чу дъжда по прозореца; вместо шепота на южния вятър до слуха й достигна вопълът на източния; а вместо Мур компания й правеше безплътният мираж на нейната неясна сянка върху стената. Извръщайки се от смътното видение, чиито очертания отразяваха собствения й образ, както и унилата замисленост в наведената поза на главата с безцветните кичури коса, тя седна (бездействието подхождаше повече на състоянието, в което постепенно изпадаше) и си каза: «Сигурно ще живея до седемдесет години. Доколкото знам, здравето ми е добро и пред мен има още петдесет години живот. Какво ще правя през цялото това време? С какво ще запълня дните, които ме разделят от гроба?»
Каролайн потъна в размисъл.
«Явно няма да се омъжа — продължи тя. Тъй като Робърт не ми обръща внимание, предполагам, че никога няма да имам съпруг, когото да обичам, нито пък деца, за които да се грижа. Доскоро със сигурност възлагах надежди на задълженията и чувствата на съпруга и майка, които да запълнят живота ми. Смятах за нещо естествено да имам обикновена съдба и никога не ми е минавало през ума да подиря някаква друга; но сега разбирам много добре, че вероятно съм се лъгала. Сигурно ще остана стара мома. Ще доживея да видя Робърт женен за някоя друга, за някоя богата дама; а аз никога не ще се омъжа. За какво съм създадена тогава, питам се. Къде е моето място на този свят?»